Само преди минути Ета му беше казала да приеме живота си. В онзи момент тази идея бе му се струвала тъй дълбока. Той се опита да си представи как приема, че е негова съдба да остане свързан по подобен начин. И поклати глава.
— Ако това наистина е волята ти, Са, не зная как бих могъл да я понеса с радост — тихо промълви той. Болеше го да усети, че Вивачия споделя тази му мисъл.
Бяха изминали часове и слънцето се беше издигнало високо, когато Мариета ги откри. Тя носеше дълга ивица обгорено върху десния си борд и част от моряците вече работеха по отстраняването ѝ. Още по-недвусмислен знак за сблъсъка (и победното му развитие) представляваха отрязаните глави, поклащащи се на носа.
Повикът на дежурния бе накарал Уинтроу да излезе на палубата. Юношата не можеше да откъсне поглед от приближаващия се кораб. В нощта, когато робите се бяха вдигнали на бунт, той бе станал свидетел на клане. Ала тези трофеи представляваха планирана жестокост, която младият жрец бе неспособен да осмисли напълно.
Мъжете и жените, струпали се на перилата край него, приветстваха окървавените глави. За тях те символизираха не само сатрапа, одобрявал робството им, но и Калсид, най-безсърдечния пазар за поробени човешки същества. А приближаването на Мариета донесе и други следи от битката с патрулната галера — някои от пиратите носеха нескопосани превръзки. Това не им пречеше да се усмихват широко и да помахват на другарите си от Вивачия.
Някой подръпна ръкава на Уинтроу.
— Жената каза да отидеш при капитана — мрачно му каза Дедж, Уинтроу се вгледа в лицето му, опитващ се да зърне човека, криещ се под многобройните татуировки. Очите на бившия роб бяха морскосиви, косата му бе подстригана съвсем ниско. Той беше възрастен, ала под дрипите му все така играеха мускули. Ета си беше направила труда да демонстрира, че той се намира под нейното покровителство: на кръста си робът носеше копринена ивица.
Жената, бе я нарекъл той, сякаш тя беше единствената жена на борда. Може би в определен смисъл това беше точно така.
Мариета спускаше котва. Много скоро тя щеше да пусне и лодка, за да доведе Соркор на доклад. Уинтроу нямаше представа защо Кенит го вика. Може би капитанът щеше да му разреши да остане и по време на доклада. По-рано днес, когато бе посетил баща си, Кайл бе настоял, че Уинтроу трябва да събере колкото се може повече информация за пиратите. Юношата се постара да не си припомня тази среща.
Пленничеството и болката бяха усилили тираничността на Кайл; той смяташе, че Уинтроу е единственият му останал поданик. В действителност момчето не изпитваше почти никаква вярност към него, задържаше го единствено остатък от дълг. Настояването на баща му за постоянно ослушване в търсене на начин за контрапреврат му се струваше смешно. Но въпреки това Уинтроу не се беше изсмял, а просто бе оставил баща си да говори, докато прегледа раните му и го убеди да изяде сухия хляб и застоялата вода, които му се полагаха. По-лесно беше да пропуска думите му покрай ушите си и да кима механично. Кайл само би се разгневил, ако Уинтроу се опиташе да му обясни настоящата ситуация на кораба. Бившият капитан все още вярваше, че съществува начин да си върне Вивачия. За него това изглеждаше най-лесно. Ала много скоро те щяха да достигнат Биволския залив и тогава и двамата щяха да бъдат принудени да се изправят срещу реалността. Уинтроу нямаше да принуждава баща си да го осъзнае — реалността сама щеше да се погрижи за това.
Той почука на вратата и подир тихия отговор на Ета влезе. Кенит лежеше, буден. При влизането на Уинтроу той изви глава към него и го посрещна с думите:
— Тя не ми позволява да седна.
— И е права. Все още не бива да се надигаш — отвърна юношата. — Трябва да лежиш и да почиваш. Как се чувстваш? — Той допря ръка до челото му.
Кенит отдръпна глава.
— Отвратително. Не ме питай как се чувствам. Жив съм, от какво значение е как се чувствам? Соркор ще дойде, победоносен, а аз лежа, грохнал и смърдящ като труп. Няма да допусна той да ме види в подобно състояние. Помогни ми да приседна.
— Не бива — предупреди го Уинтроу. — В момента кръвта ти е ленива, не я разбуждай. Раздвижването ще промени резервоарите на органите ти и може да отвори раната. Така ни учеха в манастира.
— А на палубата аз научих, че един капитан, който не може да ръководи екипажа си, отива да храни рибите. Ще посрещна Соркор приседнал.
— Дори и ако това докара смъртта ти? — тихо попита Уинтроу.
— Оспорваш думата ми? — рязко се осведоми Кенит.
— Не нея, а мъдростта ти. Защо избираш сигурната смърт с намерението да впечатлиш човек, за когото ми се струва, че ти е верен до смърт? Мисля, че преценяваш погрешно хората си. Те няма да подминат нуждата ти от почивка.