— Ти си пале — презрително заяви Кенит и извъртя глава, насочил поглед в стената. — Какво знаеш за предаността и за първенството? Казах ти, че няма да допусна да бъда видян в подобно състояние.
В думите му се долавяше острота, която Уинтроу внезапно разпозна.
— Защо не ми каза, че болката се е завърнала? Останало е още малко от есенцията. Без агонията ти ще разсъждаваш далеч по-спокойно. И ще можеш да си почиваш.
— Искаш да кажеш, че ще бъда по-възприемчив, ако ме упоиш — озъби се Кенит. — Ти просто искаш да наложиш волята си върху мен. — Пиратът повдигна трепереща ръка към слепоочието си. — Главата ми ще се пръсне от болка. Как е възможно това да е заради крака ми? Не е ли по-вероятно това да е резултат от отрова?
Макар и изнурен, пиратът успя да си придаде развеселен вид. Очевидно той смяташе, че е успял да изненада Уинтроу.
Казаното действително бе накарало юношата да замълчи за момент. Как трябваше да реагира той в отговор на подобно недоверие?
След миг той реши и със студен и отсечен глас отвърна:
— Няма да те принуждавам да приемаш лекарства. Ако болката ти се изостри прекалено, повикай ме, за да ти дам болкоуспокояващото. Дотогава няма да те безпокоя. — Той се обърна да си върви и добави през рамо. — Ако се раздвижиш сега, и двамата ще умрем. Но аз не мога да убедя чуждата упоритост.
— Престанете — просъска Ета. — Съществува просто разрешение, което ще удовлетвори всички ни. Ще ми позволиш ли да го предложа?
Кенит отново раздвижи глава, насочвайки мътния си поглед към нея.
— Какво е то?
— Недей да приемаш Соркор. Просто му предай нареждане да отплава за Биволския залив, а ние ще го последваме. Не е нужно той да узнава колко си слаб. Докато пристигнем, ти ще си се възстановил, дори и отчасти.
В очите на капитана изникна хитро пламъче.
— Заливът е прекалено близо — заяви той. — Нека да се отправи към Заграба. Така ще имам повече време. — Кенит замълча. — Но Соркор ще се зачуди защо не съм искал да изслушам доклада му. Той ще заподозре нещо.
Ета скръсти ръце.
— Ще кажеш, че си зает. С мен. — Тя се подсмихна. — Прати момчето при Бриг, а той да предаде на Соркор. И това е.
— Да, може и да проработи — бавно потвърди Кенит и шавна с пръсти към Уинтроу. — Хайде, върви. Кажи на Бриг, че съм с Ета и не желая да ме безпокоят. Предай му, че съм наредил да се отправим към Заграба. — Капитанът присви очи, може би заради умора, може би в размисъл. — Загатни, че ще преценявам уменията на Бриг по начина, по който той се справи през остатъка от пътуването. Нека моето отсъствие да изглежда като изпитание на уменията му.
Клепачите на Кенит се отпуснаха още повече.
— После изчакай известно време и отново ела. Теб ще преценя според начина, по който изпълниш тази задача. Ако успееш да убедиш Бриг и Соркор, ще ти се доверя да продължиш да ме лекуваш. — Той изцяло затвори очи и с по-тих глас заключи: — Може и да те оставя жив.
Глава девета
Бингтаун
Дълбоко във вътрешността му Янтар не спираше да се върти като развален сухар. Някакъв сън, който корабът не можеше да зърне, превръщаше предполагаемата почивка в борба, моменти, в които Парагон се изкушаваше да надникне в мислите ѝ и да сподели мъките ѝ, но през по-голямата част от времето той просто се радваше, че не му се налага да споделя нейните страдания.
Тя се беше пренесла да живее на борда му, включително и да нощува, за да го пази от онези, които заплашваха да дойдат и да го отнесат. И освен това бе изпълнила молбата му, по свой начин. Няколко от трюмовете му бяха напълнени със запалим материал, макар и не исканите от него отломки и светилно масло, а дървените парчета и маслата от нейния занаят.
Официално тя ги бе донесла, за да има възможност вечер да сяда край него и да работи. И двамата знаеха, че е необходим само един миг, за да пламнат всичките тези материали. Янтар нямаше да допусне да го отнесат жив.
Понякога той почти изпитваше съжаление към нея. Не ѝ беше лесно да живее сред наклонената капитанска каюта. С множество мърморене жената бе разчистила изоставените вещи на Брашън. Не ги беше изхвърлила, а след известен размисъл ги бе преместила в трюма и сега се възползваше от хамака му. При хубаво време готвеше на брега, а през останалото ядеше остатъци. Всеки ден тя се отправяше към магазина си, отнасяйки със себе си кофа, а привечер се завръщаше с пълна кофа и каквото бе закупила от пазара. Тогава започваше да се суети из него и да пее безсмислени песни. Ако вечерта беше хубава, Янтар наклаждаше огън и разговаряше с него, докато вечерята стане готова.