В известен смисъл присъствието ѝ беше приятно. Но същевременно го и дразнеше, защото Парагон бе привикнал с усамотението си. Дори и посред най-увлекателните разговори той си припомняше, че тази ситуация е само временна. С човеците всичко бе временно. Пък и как можеше да бъде другояче със смъртни създания? Дори и ако тя избереше да остане край него до края на дните си, в един момент щеше да си отиде.
Веднъж осъзнал тази мисъл, корабът не можеше да се отърси от нея. Той знаеше, че времето му с Янтар рано или късно ще приключи, и това довеждаше със себе си усещане за очакване. А Парагон мразеше да чака. По-добре беше веднъж завинаги да сложи край на всичко и да се отърве от нея, отколкото да прекарват времето си заедно и да чака деня, в който тя ще го напусне. Често това го караше да се отнася грубо и сопнато с нея.
Ала не и тази вечер — тази вечер двамата разговаряха весело. Янтар настоя да го научи на една от песните си, след което двамата пяха: първо като дует, а после в канон. Парагон установи, че му харесва да пее. Тя го бе научила и на други неща. Не да изплита хамак: това той бе научил от Брашън. Пък и Янтар надали притежаваше подобни знания. Но тя му бе връчила парче дърво и голям нож, с който да опита уменията си в изкуството ѝ. Понякога тя играеше друга игра с него, донякъде смущаваща: тя използваше дълга пръчка, с която се протягаше да го докосне. Целта на тази игра изискваше от него да изблъска пръчката встрани. Тя го хвалеше най-много, когато Парагон успееше да изблъска върха, преди той да го е докоснал. В тази игра той ставаше сравнително добър. Ако успееше да се съсредоточи, успяваше да почувства пръчката по раздвижването на въздуха. И двамата знаеха, че това не е обикновена игра, а начин да го приучи да се защитава. Но колко ли дълго би успял Парагон да се защити?
Той се подсмихна мрачно. Достатъчно дълго, за да може тя да подпали подготвените запаси.
Какво ли бе породило настоящите ѝ кошмари? Може би тя сънуваше, че го е запалила и не е имала време да избяга. Може би ѝ се присънваше, че тя изгаря сред корпуса му, принудена да гледа как пламъците оголват костите ѝ. Не. Тя стенеше и се молеше насън: това не бяха звуци, с които един човек би изгарял жив.
От тези кошмари тя се събуждаше бавно, след което, все още покрита с пот, тя изникваше на палубата, за да вдиша от свежия нощен въздух. Понякога сядаше на наклонената палуба и опираше гръб в стената. Потрепващ гръб.
Тази мисъл го накара да изрече високо.
— Янтар, събуди се. Това е сън.
Той чу как тя се мята и измърморва нещо. Сякаш го призоваваше от много далеч.
— Янтар! — отново повика Парагон.
Тя продължаваше да се мята. В този момент приличаше повече на риба, уловена в мрежа, отколкото на спяща върху хамак жена. Няколко мига по-късно босите ѝ стъпала се удариха в пода. Янтар се отправи към закачените си дрехи; миг по-късно отново се движеше, напускайки каютата.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря, задето ме събуди — каза тя с дрезгав глас, когато изникна навън и се облегна до корпуса му.
— Предполагам? Да не би да си искала да останеш в кошмара? — обърка се Парагон. — Аз зная, че тези преживявания са неприятни, почти като същинско изживяване.
— Неприятни са. Наистина са неприятни. Но понякога подобен сън се явява многократно, защото трябва да бъде изпитан заради съдържащото се в него предупреждение. Случва се тези сънища да крият смисъл. Понякога…
— Ти какво сънува? — неохотно попита фигурата.
Янтар се изсмя.
— Все същият сън. Змии и дракони. Млад роб с девет пръста. И чувах гласа ти, крещящ заплахи. Но ти не беше ти. Ти беше някой друг. Освен това имаше нещо… Не, не мога да си спомня. Образите се преплитат. Колкото повече се опитвам да си припомня, толкова по-объркани стават те.
— Змии и дракони. — Парагон повтори омразните му думи и опита да се засмее скептично. — Достатъчно често съм се сблъсквал със змии, за да имам основателно ниско мнение за тях. Но дракони не съществуват. Мисля, че твоят кошмар си е обикновен кошмар. Забрави го и ми разкажи нещо друго. Това ще разсее и двама ни.
— Аз не мисля така — отвърна Янтар. Явно сънят я беше разтърсил по-дълбоко от очакваното. — Ако избера да ти разкажа нещо, то ще бъде за драконите, които съм виждала да прелитат на фона на небето. Това се случи неотдавна, само преди години, и недалеч от това място, на север. Ще ти кажа нещо, Парагон. Ако спуснеш котва сред някое от пристанищата на Шестте херцогства и се опиташ да речеш на местните, че дракони не съществуват, те ще се присмеят на глупостта ти. — Жената отпусна глава върху него и добави: — Макар че първо ще им се наложи да проумеят, че съществуват живи кораби. Преди самата аз да зърна един подобен съд и да чуя думите му, бях смятала, че историите за тях са измислица, целяща да раздуе репутацията на Търговците.