— Наистина ли ни намираш за тъй странни? — попита Парагон.
Той почувства как тя обръща глава да го погледне.
— Едно от най-странните неща у теб е пълната липса на разбиране колко си удивителен.
— Наистина ли? — Той възнамеряваше да си изпроси поне още един комплимент.
— Ти си не по-малко удивителен от драконите, които съм съзирала.
Тя бе очаквала сравнението да му достави удоволствие. Парагон усети това, но думите ѝ го притесниха. Дали тя не се опитваше да изтръгне някоя от тайните му? Е, нямаше да получи нищо.
Без да подозира недоволството му, тя продължаваше да говори:
— Мисля, че душата на всеки човек изпитва нужда да се удивлява. Тази нужда непрекъснато остава в очакване и дирене на нещо достойно за нея и през целия живот трупа своите съкровища. Понякога те са дребни скъпоценности: някое цвете, поникващо в завета на паднало дърво, или начина, по който дете извръща глава. А понякога, без да подозираш, пред теб се излива голямо находище, сякаш сандъкът на някой алчен пират е разпръснал богатствата си пред теб. Такива бяха драконите. Те притежаваха цветовете на всички кристали, които познавам, и имаха всякакви форми. Някои досущ приличаха на драконите от приказките, а други имаха чудати форми, дори ужасяващи с необичайността си. Имаше истински дракони, някои с дълги змийски опашки, едни с четири крака, други с два, червени, зелени, златни и черни. Сред тях летяха крилати елени, глиган, който размахваше бивни по време на полета си, крилата змия и ивичеста котка с ивичести крила…
Гласът ѝ заглъхна, притихнал в удивление.
— Значи не са били истински дракони — хапливо отбеляза Парагон.
— Казвам ти, че ги видях с очите си — настоя тя.
— Видяла си нещо. Някакви неща, представили се под формата на дракони. Но това не са били истински дракони. Все едно да кажеш, че си виждала зелени, сини и лилави коне, някои от които имали по шест крака, а други котешка форма. Това не биха били коне. Каквото и да си видяла, не са били дракони.
— Да… но…
Беше му приятно да я слуша как се запъва, тя, която винаги говореше тъй плавно.
— Някои от тях бяха дракони — оправда се накрая Янтар. — Някои имаха форма и цвят досущ като на драконите, които съм виждала в древните свитъци и гоблени.
— Някои от онези хвъркати са имали формата на дракони, а други на котка. По-добре кажи, че летящите котки съществуват и че някои от тях имат формата на дракони.
Тя мълча дълго. От отговора ѝ Парагон разбра, че тя е размишлявала и че потокът на размишленията я е насочил обратно към неговата история.
— Защо — поинтересува се Янтар с подмамващо учтив глас — е тъй важно за теб драконите да не съществуват? Защо с такава настоятелност се опитваш да потъпчеш удивлението, което ми донесе гледката на тези създания?
— Не е важно и не съм настоятелен. Все ми е едно какво си изпитвала. Просто не мисля, че трябва да ги наричаш дракони.
— И защо? След като дракони не съществуват, от какво значение е как наричам създанията, които съм видяла? Защо да не ги наричам дракони, щом това име ми се струва подходящо?
— Защото… — Парагон се почувства раздразнен. — Защото ако все още съществуват дракони, би било унизително за тях да ги сравняваш с тези гротески.
Тя рязко се надигна и се извърна към него. Настоятелният ѝ поглед се усещаше почти физически сред мрака върху остатъка от лицето му.
— Ти знаеш нещо — обвини го тя. — Знаеш нещо за драконите. И освен това знаеш нещо за значението на съня ми. Така ли е?
— Дори не зная какво си сънувала — заяви той. Опитваше се да звучи разумно, но гласът трепна издайнически. — И никога не съм виждал дракони.
— Дори и в сънищата си? — Тихият ѝ въпрос бе коварен като промъкваща се мъгла.
— Не ме докосвай — сопнато предупреди Парагон.
— Нямах намерение да го правя — отвърна Янтар, но той не ѝ повярва. Ако тя го докоснеше с непокрита ръка и се вгледаше достатъчно дълбоко, щеше да разбере, че той лъже. Това не беше справедливо. И той нямаше намерение да го допуска. — Някога сънувал ли си дракони? — продължи тя.
Това беше директен въпрос, зададен с небрежен глас. Парагон не попадна в капана.