— Не — лаконично отвърна той.
— Сигурен ли си? Струва ми се, че веднъж ми разказваше за някакви подобни видения.
Парагон сви рамене в пресилен жест.
— Може и да съм. Не си спомням. Във всеки случай това не е важно за мен. Далеч не всички сънища са важни. Дори се съмнявам, че изобщо може да има важни.
— Сред моите има — заяви Янтар. — Зная го. Точно затова се притеснявам толкова от неспособността си да разтълкувам значението. Боя се, че съм допуснала грешка, Парагон. Само се моля тя да не се окаже фатална.
Той се усмихна.
— Колко фатална грешка може да допусне една майсторка на дървени накити? Сигурен съм, че тревогите ти са напразни. Дракони и морски змии, ха! Какво общо биха могли да имат подобни създания с мен и теб?
— Морски змии! — възкликна Янтар. Дълго време тя мълча, а когато накрая се раздвижи, Парагон почти можеше да усети усмивката ѝ. — Морски змии — повтори тя. — Благодаря ти, Парагон. Благодаря ти.
— Твоето дежурство още не е дошло — тихо каза Офелия.
— Зная това не по-зле от теб. Но не мога да заспя — отвърна Алтея. Тя се взираше край фигурата, напред. Морето бе почти спокойно. Слаб пролетен вятър караше наметалото ѝ да шумоли.
— Зная това не по-зле от теб — контрира Офелия. — Два часа се мяташе върху койката. Защо? Вълнуваш се, че утре пристигаме в Бингтаун?
— Да, но това не е приятно вълнение. Боя се от всичко, срещу което трябва да се изправя утре: сестра ми, майка ми. Кайл, ако Вивачия се е прибрала. Да, дори от нея се боя. Как ще мога да я погледна в очите и да ѝ обясня причината да я изоставя?
— Знаеш, че няма да ти се налага да правиш това. Просто отпусни ръка върху нея и тя ще го почувства, както го чувствам аз.
С привързан жест Алтея плъзна длани по перилото.
— Толкова е удивително разбирането, разгърнало се между нас. Това е още една причина да се боя от утрешното пристигане. На борда ти аз се чувствах тъй сигурна. Не ми се иска да те напускам.
Звукът на приближаващи се стъпки я накара да обърне глава. Техният източник се оказа Граг. Той беше бос и гол до кръста, облечен единствено в панталони. Косата му бе разрошена. Личеше, че той се е събудил неотдавна, защото напредваше с удовлетворението на раздвижващ се хищник. Алтея се усмихна незабележимо. С тих глас Офелия отвърна на мисълта ѝ:
— Мъжете не осъзнават собствената си красота.
Близо до тях Граг се усмихна широко и обяви:
— Почуках на вратата ти. Каютата се оказа празна, но аз веднага знаех къде да те потърся.
— Нима? — намеси се Офелия. — Да не би да си придобил навика да посещаваш каютата на Алтея по това време? И то без риза?
— Само когато баща ми ме събуди и поиска това от мен — обясни Граг. — Той каза, че искал да поговори с двама ни.
— А аз няма ли да взема участие в този разговор? — попита Офелия, вече започваща да се наскърбява.
— Предполагам, че ще вземеш, защото той ми заръча да събудя Алтея и да ѝ кажа да дойде тук. Реших, че самата идея е дошла от теб.
— Не е. Идеята е моя. — Капитан Тенира безшумно се присъедини към тях. В чашката на късата му лула пламтеше въглен, който разнасяше ароматен дим. — Заклеймете ме като страхлив старец, но аз смятам, че трябва да вземем известни предпазни мерки, преди да влезем в Бингтаун. Те засягат и Алтея.
Сериозният му тон тутакси промени настроението на разговора.
— Какви са тези мерки? — попита девойката.
— Размишлявах за сблъсъка ни с онази калсидска галера. Тя плаваше под знамето на сатрапа. Това не ме изненадва толкова, предвид промените, настъпили в града през последните няколко години. Не бих се изненадал, ако капитанът на галерата се ползва с известно влияние там. — Морският вълк изсумтя. — Няма как да знаем дали той вече е съобщил за станалото, нито какви последици би имало оплакването му. Но не бива да изключваме възможността от неприятно посрещане.
Настъпи мълчание. За Алтея веднага стана ясно, че Граг не се е замислял за последиците от онзи сблъсък, също като нея. Не че той бе отхвърлил инцидента като незначителен: това би било немислимо. Та нали красивите и нежни пръсти на Офелия бяха останали обгорени именно от тази среща. Самата Алтея продължаваше да потръпва всеки път, когато зърнеше потъмнелите ѝ ръце, без значение колко пъти фигурата я уверяваше, че не изпитва болка — поне не и по начина на човеците.
По-рано Алтея бе приемала за даденост, че останалите Търговци ще споделят възмущението ѝ от атаката, но нито за миг не ѝ беше минавало през ума, че някой от родния ѝ град би сметнал калсидската галера за оскърбената страна.