Излизаше, че майка ѝ бе поканила гости от Дъждовните земи. Само по себе си това беше необичайно, тъй като баща ѝ бе преустановил взаимоотношенията си с тях още преди години. Освен това мъж от Дъждовните земи ухажваше някаква тукашна Търговка — за която слугите нямаха особено високо мнение.
— Тя ще започне да му се усмихва много повече, ако той си лепне едно огледало пред лицето вместо воал — хапливо отбеляза една слугиня.
— Само не ми е ясно кой от двамата ще остане по-изненадан на първата брачна нощ: тя, когато женихът си открие лицето и покаже струпеите, или той, когато мърлата покаже каква змия е в действителност — рече друга.
Алтея се навъси в опит да отгатне жената, достатъчно близка на семейството, та Роника да урежда празненство в нейна чест. Може би ставаше дума за някоя от приятелките на Кефрия…
Една слугиня издърпа празната чиния от отпуснатите ѝ ръце и я замени с купичка с две захаросани сладки.
— Вземи. По-добре ти да ги изядеш, защото направихме прекалено много. Остават три чинии, а гостите вече си отиват. Няма смисъл един млад мъж да си отива гладен.
Тя се усмихна топло, а Алтея извърна очи в (достоверен, надяваше се) израз на момчешко смущение.
— Скоро ли ще може да отнеса съобщението до Роника Вестрит?
— Мисля, че да.
Сладкишите покриха пръстите ѝ с крем, но бяха много вкусни. Алтея изяде и тях, върна купичката и се възползва от повода на мръсните си ръце, за да излезе отново на двора. Една лоза покриваше кухненския двор от главния вход, но листата все още не бяха се разгърнали напълно, така че Алтея можеше да гледа разотиващите се. Тя разпозна Керуин Трел и сестра му. Семейство Шайев също бяха дошли. Имаше и още няколко Търговски семейства, които разпозна по-скоро по гербовете им. Това я накара да осъзнае колко много време е изминало от последния ѝ досег с градското общество.
Каретите намаляваха. Давад Рестарт беше последният, който си тръгна. Скоро след това пред вратата спря Дъждовна карета, теглена от бели коне. Нейните прозорци бяха скрити зад дебели завеси, а родовият герб на вратата беше непознат — нещо като пиле с шапка. Зад каретата бе прикачена платформа, върху която слуги започнаха да изнасят багаж от къщата. Тъй. Значи излизаше, че в дома на Вестритови са гостували Дъждовни Търговци. Всичко ставаше все по-удивително.
Колкото и да се напрягаше, тя не успя да зърне детайли от напускащите гости. Жителите на Дъждовните земи винаги идваха забулени и тези посетители също не правеха изключение. Алтея си нямаше представа кои са, не знаеше и причината за посещението им. Може би Кайл бе възобновил връзките с тях? Нима майка ѝ и сестра ѝ бяха подкрепили тази идея?
Дали Кайл не се бе отправил с Вивачия по Реката?
Тази мисъл я накара да стисне юмруци. Когато една от слугините я подръпна за ръкава, Алтея се извъртя рязко, сепвайки девойката.
— Прощавай — веднага се извини тя.
Слугинята я гледаше странно.
— Госпожа Вестрит те очаква.
Алтея позволи да бъде отведена обратно в дома си и по коридора към дневната. Навсякъде се виждаха следите от веселие. Вази с цветя заемаха всяко възможно място, във въздуха се носеше миризмата на парфюм. Тя бе оставила зад себе си дом, притихнал от скръб. Сега домът изглеждаше забравил неприятните дни, а заедно с тях и самата Алтея. Това не ѝ се струваше справедливо — докато тя бе страдала, Роника и Кефрия бяха уреждали приеми. Пред вратата на дневната объркването ѝ почти бе достигнало гняв; младата жена трябваше да полага усилия, за да предотврати избухването му.
Слугинята почука на вратата. Когато от вътрешността долетя разрешението на Роника, тя се отдръпна и прошепна на Алтея:
— Върви.
Алтея кимна и влезе в стаята, тихо затваряйки вратата след себе си. Майка ѝ седеше на диван, отрупан с възглавнички. Близо до ръката ѝ имаше масичка с чаша вино. Самата тя носеше дневна ленена роба с кремав цвят. Косата ѝ бе сплетена и напръскана с благовония, а на шията ѝ бе отпусната сребърна верига. Ала лицето стоеше изопнато от умора.
Алтея си наложи да посрещне удивения поглед на майка си.
— Върнах се — тихо каза тя.
— Алтея… — възкликна възрастната жена. За момент тя повдигна ръка към сърцето си, а после я притисна към устата си. Заради бледнината, която бе придобила, бръчките върху лицето ѝ се очертаваха още по-ясно. — Имаш ли представа колко нощи се чудех как си умряла? Къде лежи тялото ти, дали е погребано, или бива оглозгвано от мършояди?