— Самият разказ ме измъчва. Като да описвам бавната смърт на някой обичан. Затова ще пропусна детайлите и ще ти кажа само това: използването на робски труд в Калсид и дори в някои части на Бингтаун смъкна цените. Ние винаги сме наемали работници; години наред същите хора са разоравали, засявали и прибирали реколтата. А какво да им кажем сега? Би било по-доходоносно да оставим земите на угар или да пуснем кози в тях, но как бихме могли да постъпим така с фермерите си? Затова ние продължаваме да се борим. По-точно, Кефрия продължава да го прави, понякога насочвана от моите препоръки. Кайл, както знаеш, отговаря за кораба. С това аз допуснах грешка; чувствам, че не мога да те погледна в очите. Но се боя, че той е прав. Ако пренасянето на роби успее, то може да ни спаси. Изглежда робите са единственият начин да просперираме. Пренасяни като товар, като работна ръка…
— Не мога да повярвам, че чувам подобни думи от теб — смаяно я изгледа Алтея.
— Зная, че това не е редно, Алтея. Но какви са алтернативите ни? Да позволим на невръстната Малта да се озове в брак, за който тя не е готова? Да върнем Вивачия на Дъждовните Търговци и да заживеем в бедност? Или просто да избягаме от кредиторите си, да напуснем Бингтаун и да идем Са знае къде…
Алтея я прекъсна:
— Наистина ли си обмисляла подобна възможност?
— Да — уморено отвърна Роника Вестрит. — Алтея, ако ние сами не предприемем нещо, съдбата ни ще бъде решена от други. Нашите кредитори ще вземат всичко, което притежаваме. И тогава ние ще въздъхваме и ще казваме: „Ако бяхме позволили на Малта да се омъжи за Рейн, сега поне нямаше да живеем в бедност. Поне щяхме да притежаваме кораба си.“
— Да притежаваме кораба си? Как така?
— Ти не ме ли слушаше? Семейство Купрус закупи оставащите вноски на Вивачия. Почти е ясно, че те възнамеряват да опростят тези задължения под формата на сватбен подарък.
— Това е нелепо — изтърси Алтея. — Никой не подарява подобни неща. Включително Дъждовните Търговци.
Майка ѝ си пое дъх и смени темата.
— Ще трябва да те заведа до стаята ти, за да ти дам дрехи. Макар че като гледам колко си изпосталяла, съмнявам се, че нещо от старите ти дрехи ще ти стане.
— Все още не мога да напусна тази роля. Нося съобщение от капитан Тенира.
— Наистина ли? Аз реших, че това е било просто предлог, за да се срещнеш с мен.
— Да, истина е. Аз служих на борда на Офелия. Когато имаме повече време, ще ти разкажа за това. Но сега искам да ти предам съобщението и да отнеса отговора ти. Офелия е задържана на данъчния кей. Капитан Тенира отказа да плати възмутително високите такси, особено онези, събирани за поддръжка на калсидските свине.
— Калсидски свине? — объркано я погледна майка ѝ.
— Знаеш какво имам предвид. Сатрапът е разрешил на калсидските галери да патрулират из Вътрешния проход. Един подобен съд се опита да ни спре на път за насам. На практика те са пирати, по-лоши от онези, които би трябвало да преследват. Не разбирам как търпите присъствието им в пристанището, още по-малко допълнителните такси, с които трябва да го изплащаме!
— Да, галерите… В последно време много се шуми около тях, но до този момент не бях чувала някой да е отказал да плаща таксите. Справедливи или не, Търговците ги заплащат. Алтернативата е никаква търговия, както Тенира узнава.
— Майко, това е нелепо! Бингтаун е нашият град. Защо не се опълчваме на сатрапа и неговите лакеи? Сатрапът вече не почита дадената ни дума. Защо ние му позволяваме да ограбва честно заработените ни пари?
— Алтея… Вече не са ми останали сили да се замислям за подобни неща. Не се съмнявам, че ти си права, ала какво бихме могли да сторим? Аз трябва да мисля за семейството си. Бингтаун ще трябва да се оправя сам.
— Точно така не бива да мислим! Двамата с Граг дълго обсъждахме това. Бингтаун трябва да противопостави единството си на спекулантите и сатрапа. И цяла Джамаилия, ако това се наложи. Колкото повече отстъпваме пред тях, толкова по-дръзки и настойчиви стават те. Робите, които спекулантите доведоха, са в основата на нашите проблеми. Трябва да ги принудим да се съобразяват с нашия закон, забраняващ робството. Трябва да кажем на новодошлите, че не признаваме правото им да притежават земи тук. Трябва да кажем на сатрапа, че няма да плащаме повече, докато той не започне отново да се придържа към първоначалното споразумение. И трябва да направим нещо повече. Трябва да му кажем, че повече няма да търпим да обира половината ни приходи и да ни налага ограничения. Достатъчно дълго сме позволявали тези неща. Време е да се обединим и да сложим край.