— Има някои Търговци, които говорят като теб — бавно отвърна майка ѝ. — На тях отговарям по същия начин, както ще отговоря сега и на теб: Моето семейство идва на първо място. Пък и какво бихме могли да сторим?
— Просто кажи, че ще подкрепиш онези Търговци, които отказват да плащат. Това е всичко, което искам от теб.
— В такъв случай ще трябва да се обърнеш към сестра си. Гласът в Съвета принадлежи на нея. Тя го наследи след смъртта на баща ти. Сега тя е Търговката в семейството.
— Какво мислиш, че ще каже тя? — попита Алтея след дълго мълчание. Тя се бе нуждаела от време, за да осмисли чутото току-що.
— Не зная. Тя не посещава събиранията редовно. Казва, че е прекалено заета за това. И освен това добавя, че не иска да гласува за неща, с които не е запозната.
— Ти разговаряла ли си с нея за това? Казвала ли си ѝ колко важни са тези гласувания?
— Това е само един глас — упорито отвърна Роника.
На Алтея се стори, че долавя известна гузност в гласа на майка си. Тя продължи да настоява:
— В такъв случай аз ще разкажа това на Търговеца Тенира. А ти ще говориш с Кефрия и ще я посъветваш да посети следващото събрание и да гласува в подкрепа на Тенира. Той възнамерява да поиска официално подкрепата на Съвета.
— Това бих могла да сторя. Но ти не бива да отнасяш съобщението лично, Алтея. Щом капитанът открито се е противопоставил на данъчния служител, възможно е да последва някаква… някакво раздвижване. Ще кажа на Рейч да повика вестоносец, който да отнесе заръката ти. Не е нужно ти да се оказваш замесена в това.
— Но аз искам да се окажа замесена. И искам те да знаят, че аз ги подкрепям твърдо. Чувствам, че трябва да го сторя.
— Но не и на секундата… Алтея, ти току-що се прибра у дома. Все ще намериш време да се подкрепиш, да се окъпеш и преоблечеш — с удивен вид каза майка ѝ.
— Не мога. С тези дрехи на пристанището ще бъда в безопасност. Пазачите край данъчния кей няма да обърнат внимание на един юнга, изпратен да изпълнява поръчки. Затова аз ще отида сега… освен това има още един човек, когото трябва да посетя. Но веднага след това ще се върна. Обещавам ти, че утре сутринта аз ще се намирам под твоя покрив, облечена както подобава на дъщерята на един Търговски род.
— И цяла нощ ще останеш сама?
— Би предпочела да бъда с някого? — пакостливо запита Алтея и побърза да се усмихне. — Майко, в продължение на цяла година аз бях сама. Нищо не ми се е случило. Или поне не нищо постоянно… Ще ти разкажа повече, когато се върна.
— Виждам, че не бих могла да те спра — примирено рече Роника. — Тъй да бъде. Но в името на бащината ти памет, не позволявай да те разпознаят! Бъди дискретна в онова, което ще правиш. Предай същото и на капитан Тенира. Ти каза, че си служила на борда на кораба му?
— Да. Освен това казах, че ще ти разкажа повече утре. Колкото по-скоро приключа, толкова по-скоро ще се върна.
Пред вратата Алтея спря и погледна назад.
— Ще кажеш ли на сестра ми, че съм се прибрала? И че искам да поговоря с нея за нещо сериозно?
— Да, ще ѝ кажа. Това означава ли, че възнамеряваш да сключиш… примирие с Кайл и сестра си?
Алтея затвори очи за момент и тихо каза:
— Майко, аз възнамерявам да си върна кораба. Ще се опитам да накарам и двамата да проумеят, че съм готова да го сторя и че аз не само имам най-голямо право на това, но и че ще сторя най-доброто за семейството. Но сега не е моментът да обсъждам тези неща с теб или с Кефрия. Недей да ѝ казваш това. Просто ѝ кажи, че искам да поговоря с нея за нещо сериозно.
— За нещо много сериозно. — Роника поклати глава. Бръчките около челото и устата ѝ се изостриха. Тя отпи нова глътка вино, но без удоволствие. — Бъди внимателна, Алтея, и се върни бързо. Не мога да кажа дали твоето завръщане ще ни донесе спасение, или е поредното бедствие. Но се радвам да зная, че си жива.
Алтея кимна отсечено и излезе. Тя не се върна по предишния път, а излезе през главния вход. На излизане тя кимна на един слуга, който метеше пръснатите по стълбите венчелистчета. Това движение усилваше уханието им.
Докато се отправяше обратно към Бингтаун ѝ се прииска наистина да беше Ател, един обикновен юнга. Защото пролетният ден бе прекрасен, първи ден, прекаран в родния град след почти година отсъствие. Искаше ѝ се да можеше да му се наслади истински, както би се радвал един обикновен моряк при завръщането си.
По време на обратния път към вътрешността на града тя забеляза, че имението на Вестритови далеч не беше единственият дом, издаващ признаци на немара. Още няколко огромни къщи, край които тя мина, издаваха стеснени кесии. Дървета оставаха непочистени.