— Ти наистина изглеждаш като младеж. Не мога да виня Джек, че те оглеждаше така. — Янтар я прегърна горещо, след което продължи. — Много се радвам, че се завръщаш невредима. Често си мислех за теб и се чудех как се справяш. Ела в задната стаичка, ще направя чай и ще поговорим.
Говорейки, Янтар вече се отправяше натам. Алтея я последва.
Поне тази стаичка не се беше променила — все така изглеждаше като претъпканата пещера, която девойката си спомняше. Тук имаше работни плотове, връз които лежаха инструменти и недовършени накити. В единия ъгъл имаше легло, в другия лежеше неоправен сламеник. В огнището пламтеше огън.
— Много бих искала да остана за чай, но точно сега нямам време. Първо трябва да предам съобщение. Но щом приключа, ще дойда отново. Аз и без това възнамерявах да мина да те посетя, още преди да се сблъскам с теб.
— За мен е много важно да го сториш — отвърна Янтар с глас, накарал Алтея да я погледне сепнато. В отговор другата жена допълни: — Това не е нещо, което бих могла да обясня бързо.
Алтеиното любопитство вече пламтеше, ала собствените ѝ тревоги го изтласкаха настрана.
— Аз също трябва да говоря с теб. Става дума за нещо деликатно. Може би нямам право да се меся по такъв начин, но… — Алтея се поколеба. — Може би сега моментът е най-подходящ, макар да не съм разговаряла с капитан Тенира. — Тя помълча за момент. — Аз пристигнах с живия кораб Офелия. Тя бе ранена. Надявах се, че ти ще можеш да ѝ помогнеш. Една калсидска галера препречи пътя ни и ни нападна няколко дни преди Бингтаун. Офелия си изгори ръцете, докато я прогонваше. Тя казва, че не изпитва болка, но аз забелязвам, че винаги крие ръцете си или ги държи стиснати. Не зная колко големи са щетите и дали ти би могла да ги отстраниш, но…
— Препречила пътя ви? И ви нападнала? — ужасено попита Янтар. — Във Вътрешния проход?
Тя се взираше край Алтея, сякаш загледана в някакво друго време и място. Сега гласът ѝ звучеше странно.
— Съдбата се втурва насреща ни. Времето се разтегля и дните се влачат край нас, подлъгвайки ни да мислим, че очакваната гибел е още далече. И тогава мрачните дни, които сме очаквали, връхлитат, а времето, през което сме могли да ги отклоним, е отминало. Още колко трябва да остарея, преди да се науча? Времето не достига, то никога не достига. Утрешният ден може и да не настъпи, ала днешните дни са неумолимо свързани с верига. Настоящият момент винаги остава единственото време, през което имаме възможност да предотвратим бедствието.
Алтея неочаквано почувства задоволство. Точно това бе реакцията, която бе очаквала да получи от майка си. Беше странно, че една новодошла, която дори не беше Търговка, тутакси бе осъзнала пълното значение на вестите ѝ. А Янтар съвсем бе забравила чая. Тя вече изравяше дрехи от сандъка в единия край на стаята.
— Трябват ми само няколко секунди и ще мога да те придружа. Но нека не губим нито миг. Разкажи ми всичко, от деня, в който напусна. Разкажи ми всичко от пътуването си, дори и неща, които ти се струват маловажни. — Тя се обърна към една масичка и отвори намиращата се отгоре кутия. След един бърз преглед на съдържанието ѝ (четки и гърненца) Янтар я прибра под мишница.
Алтея не можа да не се засмее.
— Янтар, това ще ми отнеме часове… дори дни.
— Това е причината да започнем веднага. Хайде, разказвай, а аз ще се преоблека.
Грабнала дрехи, домакинята изчезна зад дървен параван, а Алтея действително поде разказ за преживяното на борда на Жътвар. Тя едва бе преминала първите мъчителни месеци и сблъсъка с Брашън, когато Янтар изникна отново… Не, това не беше Янтар, а някаква робиня с намацано лице. Татуировка покриваше едната загрубяла от вятъра буза. Противна рана покриваше половината горна устна и допираше лявата ноздра. Косата, доскоро сплетена, сега се спускаше безформено. Тя носеше груба памучна риза, а босите ѝ стъпала надничаха изпод кърпена пола. На всичкото отгоре единият от глезените ѝ бе превързан. Платнени работни ръкавици заменяха дантелените, които Янтар обичайно носеше.
Тя разстла парче платно върху масата и започна да пренася отгоре му инструментите си.
— Ти не спираш да ме удивляваш. Къде си се научила да се преобразяваш така? — ухилено попита Алтея.
— Казах ти, през живота си съм играла много роли. В последно време този образ ми носи голяма полза. Никой не обръща внимание на робите, те са на практика невидими. Дори мъжете, които не биха се поколебали да насилят робиня, се отвращават при вида на няколко цирея и малко мръсотия.
— Нима улиците на Бингтаун са станали толкова опасни за жените?