Янтар я погледна по начин, който се доближаваше до съжаление.
— Ти съзираш всичко случващо се, а не успяваш да го проумееш. Робите не са човешки същества, Алтея, а стока. Принадлежност. Предмети. Какво го е грижа някой господар, че една от робините му е била насилена? Ако тя добие дете, той се сдобива безплатно с още едно робче. Ако ли не, нищо не се е променило. Онова момче, в което ти се беше загледала… неговият стопанин не търпи загуба, ако всяка нощ то заспива омаломощено от риданията си. Синините му не струват нищо. Ако лошото отношение го превърне в прекалено злобен роб, той просто ще бъде продаден. Когато робството бъде прието, нещата бързо политат надолу. Получи ли фиксирана стойност човешкият живот, то тази стойност започва да подлежи на промяна, на понижаване. Малко по малко, докато не остане никаква стойност. Докато една възрастна жена не придобие по-малка стойност от храната, която би удължила живота ѝ с ден…
Янтар въздъхна и се раздвижи.
— Сега не е времето да обсъждаме това. — Тя се приведе за един последен поглед в огледалото върху масата, грабна един окъсан шал и го пристегна като забрадка. Платното с инструментите изчезна в една пазарна кошница, обиците си тя скри. — Готово. Да вървим. Ще излезем през задния вход. На улицата ме хвани за ръка, привеждай се ниско и се взирай в мен. Така ще можем да продължим да разговаряме.
За удивление на Алтея номерът действително проработи. Малцината, които си правеха труда да ги поглеждат, бързо се извръщаха отвратени. Девойката можа необезпокоявана да продължи разказа от пътуването си. На няколко пъти Янтар изсумтяваше, сякаш с намерението да я прекъсне, но когато Алтея замлъкваше, другата я подканваше с думите:
— Не, продължавай. За въпроси ще има време после, след като приключиш.
Близо до данъчния кей Янтар поспря за момент.
— Как ще ме представиш пред кораба? — поинтересува се тя.
— Ще те заведа със себе си на борда. Още не съм обсъдила това с капитана. — Алтея се навъси, представяйки си колко смущаващо ще изглежда завръщането ѝ. — Ще трябва да се срещнеш с капитан Тенира и Граг, преди да те запозная с Офелия. Наистина не зная как ще те посрещнат те. И как ще се отнесат към идеята една чужденка да работи по кораба им.
— Това остави на мен. Мога да бъда очарователна, когато се налага. Хайде, води.
Никой не попречи на Алтея да достигне дъсчения мост. Вече стъпила на него, тя престорено се огледа и направи знак на Янтар да я последва.
Двамата данъчни пазачи я забелязаха веднага, разбира се. Единият не скри отвращението си, а другият избухна в смях. Но никой от тях не попречи на похотливия юнга да заведе повлеканата си на борда.
На борда на Офелия дежурният моряк смаяно повдигна вежди, но премълча в отговор на Алтеиния жест. Той ги съпроводи до каютата на капитана и се отдръпна, докато Алтея почукваше.
— Влез — каза Тенира. С кимване Алтея подкани спътницата си вътре.
Капитанът бе разгърнал някакъв пергамент на бюрото си и пишеше, а Граг стоеше до един от илюминаторите и се взираше навън.
— Алтея, какво…? — невярващо промълви капитанът, когато вдигна поглед от листа. Синът му скриви уста презрително.
— Аз не съм това, което изглеждам, капитане — отвърна Янтар, изпреварвайки обяснението на Алтея. Нейният глас бе тъй въздигнат, с толкова безпогрешно произношение, че никой не би се усъмнил в думите ѝ. — Покорно моля да извините начина, по който се явявам пред вас. Сметнах за разумно да се явя в прикрит вид. Аз съм приятелка на Алтея — тя може да потвърди. Тя ми разказа за сблъсъка, който се е наложило да изтърпите близо до родното пристанище. Аз съм тук не само в израз на подкрепа към вашата безкомпромисна позиция, а и за да предложа услугите си в отстраняването на раните, които ръцете на Офелия са понесли.
Само на един дъх тя бе изразила гладко всичко онова, което Алтея би предала с много запъвания. Сега Янтар изчакваше, сключила ръце пред себе си, отметнала глава и вперила искрен поглед към капитана.
Двамата мъже се спогледаха. Сетне Тенира изрече нещо, което смая Алтея.
— Наистина ли ще успеете да ѝ помогнете? Измъчвам се да я гледам как се срамува от вида, който са придобили ръцете ѝ.
В гласа му се долавяше дълбоко чувство, оставило Алтея смаяна.
— Не зная — със същата искреност отвърна Янтар. — Не съм запозната дълбоко с този материал. Скромните ми познания ми казват, че той е изключително фин. Тази особеност може да е попречила на сериозното увреждане на дървото. Но ще мога да кажа единствено след като погледна ръцете ѝ. Най-вероятно.
— Тогава да отидем да погледнем — веднага реши Тенира. Подир това той погледна Алтея. — Зная, че ми носиш отговор от майка си. Не мисли, че се отнасям пренебрежително към тези вести. Ала Офелия е моят кораб.