Влиянието, което бабата на Малта излъчваше над дъщерите си, бе почти осезаемо. Мълчание изпълни стаята. Малта усещаше усилията им да откажат. И двете сестри отказваха да се погледнат една друга или да поглеждат към майка си. И все пак, когато мълчанието се проточи, първо Алтея, а после и Кефрия погледна към сестра си. Малта стисна юмруци, когато погледите на двете се срещнаха и нещо безмълвно премина между тях. Какво беше то? Някакъв отдавнашен спомен? Признаването на дълга към семейството? За каквото и да ставаше дума, то ги съедини над разделилата ги пропаст. Никоя от двете не се усмихна, ала упоритостта изчезна от устните и очите им. Кефрия повдигна предателска ръка към сестра си. Предалата се Алтея я прие. Старицата видимо си отдъхна. Трите бяха затворили семейния кръг.
И единствено на Малта направи впечатление, че самата тя не е включена в него.
С изгаряща студенина тя изслуша думите на Роника:
— Никоя от вас няма да съжалява, че е опитала. Обещавам ви.
Малта насочи горчивата си усмивка единствено към гаснещия огън. Тя също имаше обещания, които да спази.
Глава дванадесета
Портретът на Вивачия
Брашън стоеше облегнат на стената на капитанската каюта, стараещ се да си придава смесица от заплашителен и безразличен вид. Не беше лесно да демонстрира едновременно усмивката си и тежката палка. Но пък малко неща от настоящата му работа се бяха оказали очаквано лесни.
Поток от слуги, пренасящи стоки, циркулираше сред каютата. Те бързо превръщаха занемареното кътче на Фини в своеобразна изложбена зала за мостри. Масата вече бе покрита със скъп кадифен плат с цвета на синя нощ. Върху този фон бяха подредени (и прикрепени, за да не бъдат откраднати) обици, огърлици, гривни и дрънкулки, чието многообразие издаваше разнообразен произход. Изтънченото съжителстваше с пошлото. Присъстваха всякакви скъпоценни камъни и благородни метали.
Сред цялото това великолепие стоеше капитан Фини, стиснал изящния ствол на винена чаша. Прекупвачът, дуржанец на име Фолдин, бе заел почтителна позиция край рамото му и последователно обясняваше за всеки накит.
В момента той сочеше към елегантна перлена огърлица в комплект с обици:
— Тези… да, тези принадлежаха на дъщерята на един благородник. Забележете как са изработени златните брънки между перлите и обърнете внимание на топлия блясък на самите перли. Всеизвестно е, че тези украшения стоят най-добре върху хората със страстна същина, а тази жена… За нея е достатъчно да кажа само, че щом тя зърна похитителите си, тя нямаше никакво желание да се върне при близките си. Говори се, че дар от подобни перли се връчва на хладна жена, за да извлече на повърхността спящите ѝ страсти. На жена с гореща кръв подобен подарък човек връчва само ако е уверен в голямата си издръжливост.
И прекупвачът шавна с вежди, усмихнат. Фини се засмя одобрително.
Посредникът обичаше да разказва истории. Заслушалият се в тях придобиваше впечатление, че всеки от изложените тук предмети притежава някаква романтична и смайваща история. За първи път Брашън виждаше крадени стоки, изложени по такъв начин. Разбира се, той не си позволяваше да ги оглежда, защото трябваше да държи под око синовете на Фолдин: те също участваха в подреждането. Явно цялото им семейство обичаше блясъка, защото и тримата синове бяха облечени със същото великолепие като баща си. В момента едно от момчетата тъкмо разстилаше дебели топове от същия плат. По-големият му брат отваряше вратите на украсен шкаф, за да покаже подредените вътре шишенца. Може би те съдържаха алкохол, а може би ароматни масла… Най-малкият син бе разстлал бял плат върху койката на капитана и подреждаше оръжия, прибори за хранене, книги, свитъци и какво ли още не. Дори и в тази демонстрация личеше внимание: ножовете бяха подредени ветрилообразно, книгите и свитъците стояха отворени на някоя от илюстрациите си — всичко целеше да заплени окото и заинтригува разглеждащия.
Именно третото момче Брашън наблюдаваше най-внимателно. Той се съмняваше, че тези хора са нещо различно от инициативни прекупвачи, ала инцидентът, случил се преди десет дни, го бе накарал да бъде по-внимателен. Почти цял ден юнгата бе отстранявал кървавото петно върху палубата на Пролетна вечер. А Брашън все още се затрудняваше да осмисли начина, по който стореното го караше да се чувства. Онзи го беше принудил да действа; той не можеше просто да го остави да обере кораба, нали така? И все пак не можеше да се отърси от усещането, че не е трябвало да приема тази работа. Ако не беше, нямаше да му се налага да пролива кръв.