Но къде щеше да се намира сега в този момент? Той не бе знаел, че настоящата му работа ще го отведе до подобно нещо. Той бе постъпил на работа като помощник-капитан. Пролетна вечер бе малък и маневрен кораб, способен да нагазва в плитчини. Тази му особеност го правеше нестабилен в по-лошо време, но пък му позволяваше да обхожда речните води. Официално той се водеше товарен кораб и влекач, пренасящ на каквито стоки се натъкне.
Истината беше по-мрачна. Заради тези допълнителни дейности Брашън трябваше да изпълнява ролите на телохранител, преводач и докер. И всичко това под ръководството на капитан, който все така си оставаше неразгадаем. Може би Фини действително бе решил да му се довери, а може би го подлагаше на някакво изпитание. Неговата пряма откровеност бе превъплъщение, изработено в преговорите с предимно непочтените прекупвачи, с които той си имаше работа. В подобна дейност той не би могъл да преживее толкова години, ако в действителност беше толкова открит. Фини беше умел капитан, освен това умееше и да очарова хората. Но Брашън подозираше, че капитанът е способен почти на всичко в името на оцеляването си. Фини носеше дълъг белег от нож върху корема си, а тази назъбена ивица никак не се връзваше с добронамерената личност, за която се представяше капитанът. От момента, в който Брашън зърна този белег, той започна да наблюдава капитана също тъй внимателно, както и пристигащите на борда да търгуват.
Сега той наблюдаваше как Фини небрежно се привежда, за да потропа с кокалче по десетина бижута.
— Тези бих искал да включа в нашия инвентар, останалите прибери. Не се интересувам от улична стока.
През цялото време капитанът не бе изгубил усмивката си. Беше интересно да се отбележи, че пръстът му безпогрешно беше се спрял над накитите, които погледът на Брашън също бе определил като най-скъпи.
Фолдин също се усмихваше в отговор, само че Брашън долови сянка на неспокойство върху лицето на прекупвача. Самият заместник запазваше неутрално изражение: случващото се му беше познато; не за първи път Фини постъпваше по този начин. Капитанът обичаше да съпровожда преговорите си с маниерите на лениво мъркащ котак, но когато дойдеше време до същинската размяна, отсрещната страна трябваше да се счита за щастлива, ако си тръгнеше с каквато и да било печалба. И Фолдин не правеше изключение.
Самият Брашън не виждаше полза от тази тактика. По време на службата си при Ефрън Вестрит Търговецът бе му казал:
— Винаги оставяй по кокала достатъчно месо, та другият също да остане доволен. В противен случай няма да останат хора, склонни да правят бизнес с теб.
Но пък капитан Вестрит не беше търгувал с пирати и прекупвачите на пиратски стоки. Тук важаха други правила.
Подир напускането на Кандило Пролетна вечер бавно се бе отправил нагоре по крайбрежието на Прокълнатите брегове. Малкият кораб бе плавал по тромави реки и бе навлизал в лагуни, които отсъстваха от картите. Цялата част от крайбрежието, назовавана Пиратските острови, постоянно се променяше. Някои твърдяха, че тамошната съвкупност от потоци и реки в действителност представлява една огромна река, която непрекъснато мени ръкавите си. За Брашън беше все едно. От значение беше фактът, че макар тукашните води да бяха топли и да смекчаваха климата на околните територии, те също така воняха. Дъната бързо се вмирисваха, въжетата започваха да загниват, а ежегодните мъгли намаляваха видимостта.
Тук не идваха други кораби. Въздухът бе влажен, а прясната вода, която придобиваха, зеленясваше само за една нощ. Ако Пролетна вечер сглупеше да пусне котва близо до брега, рояци насекоми се нахвърляха върху екипажа. Често сред тези места проблясваха чудати светлини, а звуците се пренасяха надалече. Острови и ръкави изчезваха — появата на едничка буря беше достатъчна, за да отстрани месеци наноси.
Брашън имаше смътни спомени от тази местност — остатък от дните, когато принудително бе се занимавал с пиратство. Порчето, така го бяха наричали тогава. В онези времена той беше юнга, което го равняваше на роб. По тази причина се бе съсредоточавал изцяло върху старанието си да си навлича колкото се може по-малко бой. От тукашните поселища не беше запомнил много: главно, че те представляваха скупчени разлагащи се колиби. В тях живееха отчаяни хора, които нямаха къде другаде да идат. Това не бяха наперени пирати, а корабокрушенци, прехранващи се с онова, което истинските пирати донасяха в нищожните им поселища.