Плащът на палача се превърна в магьосническа роба; късата му черна коса отстъпи място на гъста, бяла грива; под очите му се появи мрежа от фини, едва забележими бръчици.
— Не мога да повярвам, че наистина смяташ да го направиш! — прошепна Кати-Бри, когато двамата излязоха от сенките.
— Паешката маска е заключена в писалището на Громф — хладно отвърна Ентрери. — Няма друг начин да се проникне в дома на Баенре.
— Ами ако този Громф е вътре?
— Тогава двамата с теб ще бъдем пръснати на хиляди късчета из цялата пещера — сопна се палачът и я поведе нагоре по стъпалата.
Ентрери разчиташе колкото на късмета, толкова и на уменията си. Знаеше, че в Сорсъри е пълно с магьосници — отшелници, които гледаха да се държат настрани един от друг и можеше само да се надява, че Громф, макар и обикновен мъж, е поканен на церемонията в дома на Баенре. Стените на това свещено място бяха защитени срещу проникващи магии и телепортация и ако преобразяването му имаше някаква сила, палачът би трябвало да проникне в стаята на Громф без особени затруднения. Архизаклинателят беше известен с мрачния си, избухлив нрав и никой не гореше от желание да се пречка в краката му.
Ентрери и Кати-Бри бързо изкачиха стълбището и пред тях се възправиха трите сгради на Академията. Вдясно беше простичката пирамидална постройка, в която се помещаваше войнската школа, Мелей-Магтеър. Насреща им, най-внушителна от трите, извисяваше паякообразната си снага Арах-Тинилит, където се обучаваха жриците на Лолт. За щастие, не им се налагаше да проникват в някое от тези две здания — Мелей-Магтеър гъмжеше от въоръжени до зъби стражи, а в Арах-Тинилит първожриците на Лолт обединяваха уменията си, готови да дадат живота си за благото на своята богиня.
Кати-Бри изскубна дланта си от ръката на Ентрери и усети как цялата се разтреперва от неконтролируем ужас. Вече нямаше вълшебна маска, с която да скрие човешките си черти и сега се чувстваше напълно беззащитна. Ала дъщерята на Бруенор беше истински боец и като стисна зъби успя да овладее надигащата се в гърдите й паника и дори не се опита да протестира, когато палачът отново я хвана за ръка и я повлече след себе си.
Насочиха се право към главния вход на магическата школа и, разбира се, бяха спрени от двамата елфи, застанали на пост. Единият се накани да попита нещо, ала Ентрери го зашлеви през лицето и го бутна настрани, надявайки се, че лошата слава на Громф ще му бъде достатъчна, за да влезе.
Играта му успя и двамата войници се отдръпнаха, без дори да възроптаят… поне докато „архимагьосникът“ не се отдалечи достатъчно.
Ентрери отлично си спомняше пътя и много скоро двамата се озоваха пред простичката стена, зад която беше кабинетът на Громф. Палачът си пое дълбоко дъх и безмълвният поглед, който хвърли на спътницата си, казваше едно-единствено нещо — ако магьосникът е вътре, с тях беше свършено.
— Колсен’шеа орб — прошепна той и с облекчение видя как стената започна да се разтяга и извива и много скоро се превърна в паяжина.
Дебелите нишки се отместиха настрани и през зейналата дупка проникна синкав мек светлик. Бързо (преди да се бе разколебал) Ентрери се втурна вътре, водейки Кати-Бри след себе си.
Громф не беше там.
Убиецът се хвърли към писалището от джуджешки кости, потри ледените си длани и духна върху тях, после посегна към чекмеджето. В това време Кати-Бри, заинтригувана от многобройните, очевидно вълшебни предмети, които се търкаляха из цялата стая, се разхождаше насам-натам, разглеждаше (от безопасно разстояние) древните пергаменти и дори се осмели да махне капака на малка пръстена делвичка и да надзърне вътре.
Сърцето на Ентрери подскочи от ужас, когато гласът на Громф огласи стаята, но бързо се успокои, когато разбра, че идва от пръстената съдинка.
Кати-Бри с интерес се взря в нея, после отново я захлупи. В стаичката отново настана тишина.
— Какво беше това? — попита тя, тъй като не разбираше нито дума от езика на Мрачните.