Двамата с Кати-Бри се спогледаха колебливо, после едновременно прекрачиха прага… и едновременно въздъхнаха с облекчение, когато осъзнаха, че вече са вътре и то живи.
Радостта им бързо секна, когато от коридора долетя гърлен въпросителен вик. Преди да успеят да разберат каквото и да било, насреща им се зададе огромно човекоподобно същество. Високо повече от два метра, то изпълваше целия тунел и затулваше бездруго слабия светлик. Масивното туловище и грозната бича глава недвусмислено издаваха расата му.
Кати-Бри стреснато подскочи, когато вратата зад гърба й шумно се захлопна.
Минотавърът отново изгрухтя въпроса си.
— Иска ни паролата — прошепна Ентрери, разпознал езика на Мрачните. — Поне така ми се струва.
— Ами дай му я — също така тихо отвърна Кати-Бри.
Лесно бе да го каже, помисли си палачът. Джарлаксъл не бе споменал нищо за пароли за проникване във вътрешните сгради на първия дом. Хубавичко ще си поприказва с него за този пропуск, реши той… е, ако някога отново го срещне, разбира се.
Чудовището заплашително пристъпи напред, размахвайки елмазена пръчка с остри шипове.
— Сякаш минотаврите не са достатъчно страшни и без да им дават елфически оръжия — подхвърли Ентрери на Кати-Бри.
Звярът вече се намираше само на няколко метра от тях.
— Усстан белбол… усстан белбауулу… дос — заекна убиецът и раздрънка кесията, която висеше на кръста му.
Огромното същество поспря и замислено сбърчи чело.
— Какво му каза? — попита Кати-Бри шепнешком.
— И представа си нямам — призна Ентрери, макар да се надяваше, че е споменал нещо за подарък.
Чудовището очевидно започваше да губи търпение и от устата му се разнесе гърлено ръмжене.
— Досст? — реши да опита и Кати-Бри и протегна Таулмарил, мъчейки се да изглежда дружелюбна.
По устните й се разля широка усмивка и тя закима глуповато, сякаш му предлагаше лъка си. В същото време ръката й незабелязано се спусна към кръста, търсейки колчана със сребърните стрели.
— Досст? — повтори тя и минотавърът мушна огромен месест пръст в гърдите си.
— Да, за теб! — изръмжа Кати-Бри на Общия език и тетивата на Таулмарил иззвънтя, преди глупавото същество да успее да реагира.
Среброперата стрела се заби в гърдите му и го запрати назад.
— Можеш да запушиш дупката с пръста си! — изсмя се младата жена, докато отново зареждаше лъка си. — Колко ли пръста ще ти трябват, обаче!
Хвърли бърз поглед към Ентрери, който я бе зяпнал изумено и се разсмя още по-силно. Следващата стрела накара чудовището да отстъпи още няколко крачки назад, преди да рухне в стаята, която се простираше отвъд коридора. Миг по-късно, оттам изскочиха още половин дузина минотаври и заеха мястото му.
— Ти си луда! — изкрещя палачът.
Без да си прави труда да му отговаря, Кати-Бри улучи най-близкия си противник в корема. Гнусното създание се преви надве от болката и бе стъпкано от прииждащите си другари.
На Ентрери не му оставаше друго, освен да извади оръжията си и да ги посрещне — трябваше да ги държи по-надалече от спътничката си, за да може тя да използва лъка си. Изправи се срещу първото чудовище на две крачки от стаята и ловко отби елмазената му пръчка със сабята си, при което цялото му тяло изтръпна — толкова силен беше натиска на огромното същество.
Много по-бърз от него, палачът замахна с изумрудената си кама към стомаха му. Тежката пръчка се спусна надолу и макар че успя да я отклони със сабята си, Ентрери трябваше да опише пълен кръг, за да предпази тялото си от сътресението.
Обляно от зелено сияние, острието на сабята му се впи в гърлото на минотавъра, разтроши костта и проряза дебелия кравешки език.
От устата на чудовището шурна кръв, ала то отново замахна, принуждавайки Ентрери да отстъпи назад.
В този миг ярка сребриста светлина заслепи и двамата — една от стрелите на Таулмарил изсвистя над рамото на минотавъра и с глух пукот се заби в черепа на най-близкия му другар.
С надеждата, че противникът му също не вижда нищо, Ентрери се нахвърли отгоре му, размахвайки двете си оръжия. Когато зрението му отново се възвърна, чудовището вече бе рухнало в краката му.