И тогава за изумрудената кама настана истинско пиршество.
Тичешком влетя в стаята и докато падаше на едно коляно, се обърна. Нямаше нужда да се прицелва — масивните тела на преследвачите бездруго изпълваха целия коридор.
За щастие, първият от тях не бягаше с всички сили — от бедрото му стърчеше сребропера стрела и забавяше движенията му. Но той явно беше неимоверно упорит и неотклонно се приближаваше, въпреки че в тялото му продължаваха да се забиват стрела след стрела.
Зад него другарят му отчаяно се мъчеше да привлече вниманието на третото чудовище, което все така блъскаше мъртвото тяло в стената. Само че минотаврите съвсем не се славеха като особено интелигентни — глупавото създание беше убедено, че отдавна е направило човешката жена на пихтия.
Когато поредната стрела се откъсна от тетивата на Таулмарил, от тялото на минотавъра я деляха едва десетина сантиметра. Тя се заби в лицето му, разстроиш носа и черепа и почти разполови главата му. Чудовището издъхна на място, ала устремът му беше толкова голям, че туловището му се стовари върху Кати-Бри и я прекатури на пода.
Не беше ранена сериозно, ала нямаше начин да успее да се измъкне изпод масивния труп и да вдигне лъка си, преди вторият минотавър да влети в стаята.
В този миг от коридора изскочи някаква фигура и му препречи пътя, размахвайки бясно оръжията си. Когато мълниеносното нападение свърши, чудовището се бе превило одве и стискаше жестоко раздраните си колене. Опита да се съвземе и да се втурне след този нов враг, ала Ентрери отдавна бе отскочил далече встрани.
Палачът изтича до средата на стаята, следван по петите от ранения си враг. Заобиколи черната мраморна колона, която се издигаше там, и противникът му (учудващо съобразителен за един минотавър) бързо измисли какво да прави — без да спира тромавия си бяг, той обви ръка около колоната и използва инерцията си, за да излезе от другата страна.
Ала Ентрери беше далече по-съобразителен. В мига, в който се увери, че чудовището вече не може да го види, той спря и отстъпи назад. Минотавърът връхлетя между него и колоната, давайки му възможност за поне дузина чисти удари в хълбока и гърба си.
Артемис Ентрери никога не бе имал нужда от толкова много.
За пореден път чудовището вдигна тялото на мъртвия си другар и със свиреп рев го стовари върху каменната врата.
Сребристо сияние проряза мрака и магическата стрела се заби в гърба му.
— Ъ? — изсумтя то и опита да се обърне.
Втората стрела долетя миг по-късно и прониза единия от дробовете му.
— Ъ? — глуповато повтори то, останало без дъх, и най-сетне успя да се извърти на една страна — в другия край на коридора, с неумолимо изражение и смъртоносен лък пред себе си, стоеше младата жена, която той вярваше, че е убил.
Третата стрела се заби в лицето му. Звярът направи крачка напред, ала четвъртият изстрел го улучи в гърдите и го повали върху тялото на мъртвия му другар.
— Ъ?
Пронизаха го още пет стрели (макар той да не усети нито една от тях), преди Ентрери най-сетне да се намеси и да обясни на младата жена, че отдавна го е убила.
— Имахме късмет, че наоколо нямаше Мрачни — обясни той, докато притеснено местеше поглед между дванадесетте врати и ниши, които опасваха кръглата стая.
Попипа магическия медальон в джоба си и се обърна към централната колона, която свързваше пода и тавана.
Без да каже и дума, той изтича до нея и прокара пръсти по гладката повърхност.
— Какво? — попита Кати-Бри, когато убиецът я погледна с широка усмивка на лице.
Вместо отговор, Ентрери натисна по-силно и успя да отмести голям къс от черния мрамор — колоната беше куха. Когато двамата с Кати-Бри се вмъкнаха вътре, своеобразната вратичка изщрака и се затвори зад тях.
— Какво става? — настоя младата жена, предполагайки, че това е някакво скривалище, и се огледа наоколо — на тавана, вляво от нея имаше дупка, подобен отвор зееше и на пода, само че отдясно.
Без да си направи труда да отговори, Ентрери, воден от магическата топлина на медальона, пристъпи към дупката на земята и предпазливо надникна.
Кати-Бри също коленичи до него и учудено го изгледа, когато видя, че вътре няма стълба. Съобразителна както винаги, тя вдигна очи, търсейки място в мраморната стаичка, за което да закачат въжето си.
— Навярно стъпалата са издялани в самия камък — предположи палачът и внимателно спусна крака в дупката.