Полуръстът вдигна ръка към пламналата си буза и впери изумен поглед в младата жена.
Гневната й реакция изненада и нея самата; нежните й очи се наляха със сълзи и тя потрепери. Риджис се запита дали Кати-Бри ще се разплаче или ще избухне.
Но какво да стори той? Наистина ли няколко дни разлика бяха от толкова голямо значение? Както винаги, полуръстът не се колеба дълго, преди да избере най-безболезнения изход:
— Дризт си отиде у дома — кротко каза той; за последиците щеше да се тревожи по-късно.
По лицето на Кати-Бри се разля облекчение.
— Та неговият дом е тук! Не може да е тръгнал към Долината на мразовития вятър!
— Мензоберанзан — поправи я Риджис.
Дори в гърба й да се бе забила смъртоносна стрела, младата жена нямаше да изпита по-силна болка и изумление, отколкото й причини това име. Тя пусна Риджис на земята и залитайки като слепец, приседна в крайчеца на леглото му.
— Всъщност — продължи полуръстът, — той остави Гуенивар за теб. Дризт толкова много държи и на двете ви!
Утешителните му думи не успяха да прогонят ужаса от лицето на Кати-Бри. Как му се искаше рубиненият медальон да е тук сега — навярно щеше да му помогне да я успокои поне малко.
— Не бива да казваш на Бруенор — добави той и реши, че няма да е зле малко да поукраси истината. — Освен това, Дризт може и да не стигне чак дотам. Каза, че първо ще се види с лейди Алустриел, за да се посъветва с нея накъде да поеме.
Всъщност това не бе съвсем вярно — Дризт просто бе споменал, че се колебае дали да не се отбие в Града на сребърната луна, за да се опита да разбере доколко са оправдани страховете му… само че в този миг Кати-Бри отчаяно се нуждаеше поне от зрънце надежда, за което да се залови.
— Не бива да казваш на Бруенор — повтори Риджис малко по-настоятелно.
Кати-Бри вдигна поглед към него и сърцето на дребничкия полуръст се сви от болка — изражението на лицето й бе най-тъжното нещо, което бе виждал през живота си.
— Дризт ще се върне — меко рече Риджис и изтича да седне до нея. — Нали го познаваш. Дризт ще се върне.
Това бе повече, отколкото младата жена можеше да понесе. Тя нежно отмести ръката на Риджис от рамото си и се изправи. За миг спря поглед върху ониксовата статуетка, ала не посегна към нея… все още не бе готова.
Кати-Бри излезе, без да каже нищо повече, върна се в стаята си и се строполи напълно безчувствена върху леглото си.
Дризт прекара по-голямата част от деня, скрит в прохладните сенки на една пещера. От източната порта на Митрил Хол вече го деляха много мили. Лятото тъкмо започваше и дори лекият бриз откъм ледниците в близките планини не успяваше да надвие жарките лъчи, които се сипеха от безоблачното небе.
Сънят на скиталеца не бе нито дълъг, нито спокоен. Мислите му непрестанно се връщаха към Уолфгар и останалите му приятели, после отлитаха още по-назад, към ужасяващия Мензоберанзан.
Ужасяващ и красив като създателите си, елфите на мрака.
Дризт приседна на прага на пещерата, за да хапне. Топлите слънчеви лъчи весело се гонеха по лицето му, птичките пееха, свежите листа на дърветата тихо шумоляха. Колко различно бе всичко това от Подземния мрак, който някога бе наричал свой дом! Колко прекрасно!
Дризт захвърли сухара, който тъкмо поднасяше към устата си, и удари с юмрук по каменния под.
Прекрасна бе и измамната надежда, която бе хранил толкова дълго и която сега се изплъзваше пред отчаяния му поглед, без той да може да направи каквото и да било, за да я задържи. Единственото, което искаше, бе да се изтръгне от мрачната хватка на злия си народ, да избяга от жестоките им обичаи и да заживее в мир. Когато странстванията му го изведоха на Повърхността, Дризт бързо разбра, че именно този свят на жужащи пчели и чуруликащи птички, огряван от топлите лъчи на слънцето и приказната лунна светлина, трябва да бъде негов дом, а не непрогледната тъма на тунелите, които бе оставил зад гърба си.
Дризт До’Урден бе избрал Повърхността, защото повече не можеше да търпи неправдите на подземния свят. Тук той бе срещнал нови приятели, които скоро се превърнаха в най-важното нещо за него и придадоха смисъл на живота му. А ето че сега всичко бе рухнало — решението да напусне света на своя народ бе въвлякло онези, на които най-много държеше, в капана на мрачното му наследство; бе погубило Уолфгар, а Митрил Хол бе изложило на смъртна опасност.