— С главата напред! — обади се Кати-Бри и двамата й спътници я погледнаха неразбиращо. — Като джуджетата — обясни тя. — Когато си притиснат до стената, не ти остава друго, освен да се хвърлиш с главата напред.
Лавандуловите очи на скиталеца се спряха върху Гуенивар, после върху Кати-Бри и големия лък, вгледаха се в Ентрери и смъртоносните му остриета и най-накрая обходиха собствените му магически ятагани (колко мило от страна на наперения Дантраг, че в отчаяното си желание да премери сили с него, му бе оставил оръжията толкова наблизо!).
— Може и да са ни притиснали в ъгъла — проговори той, — ала дори не подозират срещу какво ще се изправят!
Матрона Баенре, матрона Мез’Барис Армго и К’иорл Одран стояха на върха на централния олтар в огромното светилище на първия дом. Още пет матрони — повелителки на следващите домове в йерархията — бяха образували кръг около тях. Тези осем жени, Управляващия съвет на Мензоберанзан, често се срещаха в малката тайна стаичка, в която провеждаха заседанията на Съвета, ала от векове не се бяха събирали, за да се помолят заедно.
В този миг матрона Баенре се чувстваше на върха на славата си. Именно тя беше обединила осемте управляващи домове в един съюз, който щеше да принуди цял Мензоберанзан да я последва в похода срещу Митрил Хол. Дори свирепата К’иорл, която в началото не искаше и да чуе за подобно съглашение, сега изглеждаше обхваната от истинско оживление. В началото на церемонията тя дори бе предложила, без някой да я е принуждавал, лично да вземе участие в нашествието! Разбира се, матрона Мез’Барис Армго, повелителка на втория дом, в желанието си да не остане по-назад, веднага бе поискала същото.
Лолт я подкрепяше, в това престарялата Баенре вярваше с цялото си зло сърце, вярваха го и останалите матрони и ето че съюзът им бе сплотен по-здраво отвсякога.
Първата матрона с мъка сдържаше развеселената си усмивка, опитвайки се да бъде търпелива с Вендес. Все пак, беше я изпратила да доведе Дризт, а дъщеря й бе достатъчно опитна, за да се досети, че пленникът надали ще преживее церемонията. И ако сега бе решила да си позволи още едно-две особено изтънчени мъчения с него, майка й наистина не можеше да я вини. Всъщност, матрона Баенре нямаше намерение да принася Дризт в жертва, не и този ден. Още доста щеше да се позабавлява с него, преди най-сетне да го убие и не на последно място горещо копнееше да даде на Дантраг възможност да го победи и така да засенчи всички останали Повелители на меча. Ала по време на подобни ритуали събитията невинаги се развиваха по план и ако все пак се наложеше Дризт да бъде даден на Лолт, матрона Баенре собственоръчно щеше да забие камата в сърцето му.
Мисъл, която наистина й се нравеше.
Дантраг и Берг’инйон стояха край масивните двери на кръглата постройка и се чудеха какво да правят. Един от стражите току-що им бе съобщил за вълнение в голямата могила, говорело се, че неколцина минотаври били убити и че Вендес и малката й свита били слезли в долните тунели.
Погледът на Дантраг обходи множеството елфи, насядали в светилището, после се премести върху издигнатия олтар в средата. Всичките му сестри бяха там, както и Громф, първородният син в семейството (макар да бе сигурен, че стига да можеше, архимагьосникът на драго сърце би отхвърлил поканата да присъства на това предимно женско сборище). Подобни ритуали винаги бяха изпълнени с емоционални приливи и отливи и точно в този миг матроните от Съвета бяха подхванали ритуален танц, въртяха се около олтара и пляскаха с ръце в необуздания ритъм на напева, който се лееше от устните им. Очевидно церемонията наближаваше поредната си кулминация.
Дантраге обърна към Берг’инйон и в очите му съзря въпрос — какво да сторят?
Повелителят на меча даде знак на брат си и на стража да го последват и излезе от централното помещение на светилището, изпроводен от все по-бурните викове на участниците в церемонията.
— Обиколи наоколо, за да се увериш, че е чисто — нареди той на Берг’инйон на езика на жестовете — трябваше да крещи, ако искаше да надвика шума от ритуала.
Младият Баенре кимна и хлътна в една от тайните врати недалече оттам, за да доведе гущера си.
В това време Дантраг внимателно провери оръжията си. Най-вероятно Вендес отдавна се бе справила с проблема (ако изобщо бе имало такъв), ала дълбоко в себе си елфът се надяваше да не е успяла, та битката с Дризт да стане неизбежна. Магическият му меч, вечно жаден за още и още кръв, беше напълно съгласен, от самите глъбини на злата сила, която му даваше живот, изригна вълна на алчно очакване.