Младата жена трескаво се обръщаше ту в едната, ту в другата посока и понеже нямаше никакво време да се прицели, стрелите й рядко улучваха.
От устните й се откъсна сподавена въздишка — наистина я болеше за бъдещето, което никога нямаше да види. После по лицето й плъзна примирена, ала храбра усмивка. Щеше да умре, да… но щеше да повлече и врага със себе си, с гибелта си щеше да дари свобода на Дризт.
Част от елфите, присъстващи на церемонията на Баенре, усетиха рухването на сталактита в двора, ала не му обърнаха особено внимание — стените на светилището бяха дебели, а малкото шум, който успяваше да проникне през тях, начаса бе удавян от ритуалния напев на две хиляди богомолци.
Матрона Баенре научи за станалото малко по-късно, когато Сос’Умпту, нейната дъщеря, отговаряща за светилището, тихичко й прошепна, че нещо в двора сякаш не е наред.
На първата матрона обаче, никак не й се искаше да прекъсва церемонията. Погледът й обходи лицата на останалите матрони — повелителки (единствените, които можеха да й бъдат съперници) и със задоволство установи, че в този момент те са й напълно предани. Все пак не биваше да рискува, затова разреши на дъщеря си да изпрати неколцина от елитните бойци, охраняващи светилището, като внимава да не привлича ненужно внимание.
После отново се отдаде изцяло на церемонията, усмихната, сякаш нищо необичайно (с изключение, разбира се, на това доста необикновено събиране) не се бе случило. Толкова сигурна беше матрона Баенре в могъществото на своя дом, че единствената й тревога бе да не би някой да оскверни свещения ритуал и така да я злепостави в очите на Лолт.
И дори не подозираше за подвизите, които тримата бегълци и гигантската пантера извършваха високо горе.
Надвесен от моста, Дризт нежно насърчаваше ранената пантера да се изкатери обратно при тях и дори не усети, че Ентрери стои до него.
— Нищо не можем да направим за котката — разнесе се гласът на палача и Дризт рязко се обърна.
Първото, което видя, бе смъртната опасност, в която се намираше Кати-Бри.
— Изоставил си я! — кресна той.
— Не може да премине — сопна се убиецът. — Още не!
Заслепен от ярост, скиталецът посегна към ятаганите си, ала Ентрери му обърна гръб и насочи вниманието си към Кати-Бри, която бе коленичила на отсрещния мост и трескаво правеше нещо.
— Отвържи въжето и после се дръж здраво! — провикна се той.
Дризт, учуден, че в глупостта си не е разбрал намеренията на Ентрери още в началото, побърза да му се притече на помощ и с всички сили стисна въжето. В мига, в който Кати-Бри го развържеше, Гуенивар щеше да политне в бездната и тежкото тяло щеше да повлече въжето със себе си. Скиталецът прекрасно разбираше, че двамата с Ентрери не са в състояние да удържат тристакилограмовата пантера за повече от няколко секунди, но щяха да смекчат поне малко мощното дръпване, което щеше да последва, та Кати-Бри да успее да се задържи.
Младата жена остана на мястото си още известно време, въпреки виковете на Ентрери и идващите все по-близо елфи. Най-сетне се приведе над ръба на моста, но веднага се изправи:
— Прекалено е стегнато!
— Проклятие! — изруга палачът. — Няма с какво да го среже!
Дризт извади Сиянието от ножницата и пристъпи към въжето, твърдо решен да умре до скъпата си Кати-Бри. Не бе успял да направи и крачка, когато младата жена преметна Таулмарил през рамо и скочи върху своеобразния мост с изкривено от ужас лице и разтреперани крака. Метър, два, пет, разстоянието между нея и спътниците й постепенно намаляваше.
Сега, когато среброперите стрели бяха спрели да разреждат редиците им, мрачните бързо се приближаваха. Първите почти бяха достигнали опънатото въже и вече насочваха арбалетите си срещу беззащитната жена.
Внезапно обаче онези, които вървяха най-отпред, се заковаха на място, после трескаво се разбягаха встрани, някои дори скочиха от моста.
Дризт не можеше да разбере какво става, но не му се наложи да се чуди дълго — тъкмо в този миг между двете групи елфи на отсрещната пътека избухна огромно огнено кълбо. Пламъците се пръснаха във всички посоки и той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.