— А той се справи повече от добре, нас ако питаш обади се едно от джуджетата и другарите му се съгласиха с него толкова горещо, че полуръстът се изчерви.
Бързо се отърси от смущението си, обаче, и я целуна така силно, че замалко не й насини бузата.
Бруенор се вкамени на мястото си и след като горещо приветстваха Кати-Бри, останалите джуджета в тронната зала побързаха да си тръгнат.
— Доведох го обратно — започна направо младата жена, когато останаха сами, мъчейки се да звучи, сякаш не се бе случило нищо особено. — Ще ми се и ти да бе видял колко красив е градът на Мрачните!
Лицето на баща й се сгърчи, сивите му очи се наляха със сълзи.
— Глупаво момиче! — сопна се той и резкият му тон я стресна.
Познаваше Бруенор от съвсем малка, ала ето че в този миг не бе сигурна, дали се кани да я прегърне или да я удуши.
— Ти си глупак! — отвърна тя, не по-малко упорита от него.
Кралят скочи от трона си и вдигна ръка. Никога през живота си не я беше удрял, ала сега едва се удържа да не го стори.
— Ти си глупак! — повтори дъщеря му, сякаш го предизвикваше. — Седиш си тук, потънал в скръб по нещо, което не можеш да промениш, когато навън е пълно със злини, които трябва да бъдат поправени!
Бруенор се извърна.
— Нима мислиш, че Уолфгар ми липсва по-малко, отколкото на теб? — сграбчи го тя за рамото (макар разбира се, да не бе в състояние да завърти якото джудже към себе си). — Нима мислиш, че Дризт страда за него по-малко, отколкото ти?
— И той е глупак! — изкрещя баща й и когато се обърна към нея, в очите му за миг проблесна искрица от стария плам, който някога бушуваше в тях.
— О, да, той също не го отрича — засмя се Кати-Бри. — Рано или късно, всички ние правим по нещо глупаво. И точно затова са приятелите — да ни помогнат, когато се държим безразсъдно.
Най-сетне Бруенор не издържа и стори онова, от което дъщеря му имаше такава отчаяна нужда сега — притисна я в обятията си.
— А Дризт не може и да мечтае за по-добър приятел от Кати-Бри! — прошепна той и зарови лице във врата й, а сълзите се стичаха от очите му и изцеряваха нараненото му сърце.
Недалече от Митрил Хол Дризт До’Урден бе приседнал на една скала. Бръснещият вятър, предвестник на наближаващата зима, хапеше лицето му, ала той не усещаше нищо, потънал в пурпурната омая на зората, с която мислеше, че се е простил завинаги.