— Поне доколкото знам — не — отговори командирът и като се поклони, добави: — Ала за нас е чест да те приветстваме в Града на сребърната луна, принцесо на Митрил Хол.
Несвикнала на подобни почести, младата жена се изчерви.
Не можеше да отрече, че е разочарована от думите на войника, но после си напомни, че не може да очаква толкова лесно да открие Дризт. Дори да бе минал през града, той най-вероятно го бе сторил тайно.
— Дойдох, за да говоря с лейди Алустриел — обясни Кати-Бри.
— Трябваше да ви съпроводят до двореца! — ядосано промърмори командирът, сърдит, задето етикетът не бе спазен.
Кати-Бри видя недоволството му и се досети, че най-вероятно е навлякла немалки неприятности на часовоите край Лунния мост, невидимия брод, който свързваше двата бряга на Раувинската река.
— Стражите не знаеха коя съм — побърза да ги оправдае тя. — Нито пък защо съм тук. Реших, че ще е най-добре сама да потърся онова, което ми трябва.
— И те не се усъмниха при вида на това… — командирът се усети навреме и замени думата „котенце“ — при вида на тази пантера?
— Гуен не беше с мен, когато влязох — без да се замисли отвърна Кати-Бри, после сърцето й се сви — неразумните думи най-вероятно щяха да повлекат след себе си безброй въпроси.
За щастие, войниците не се задълбочиха над отговора й. Бяха чували достатъчно разкази за пламенната дъщеря на Бруенор Бойния чук, за да са сигурни, че това наистина е тя. Без да задават повече въпроси, те съпроводиха гостенката и грамадната пантера (като много внимаваха да не се доближават твърде много до тях) през града, към западната стена, където се издигаше прекрасният, вълшебен дворец на лейди Алустриел.
Когато остана сама в преддверието, Кати-Бри реши да не бърза да отпраща Гуенивар. Присъствието на пантерата щеше да придаде по-голяма достоверност на разказа, а пък ако Дризт бе някъде наблизо, котката със сигурност щеше да го надуши.
Минутите минаваха, без нищо да се случи, и нетърпеливата млада жена усети, че й доскучава. Отиде до една странична врата, открехна я и предпазливо надзърна вътре. Беше се озовала в богато украсен будоар, в който имаше красив съд, пълен с вода и малка масичка със златен обков. Пред голямото огледало, което бе поставено върху нея, бяха наредени най-различни гребени и четки, красиви стъкленици и едно ковчеже, под чийто открехнат капак се виждаха пакетчета бои във всички възможни цветове.
Заинтригувана, Кати-Бри хвърли поглед зад себе си, за да се увери, че не я наблюдават, и влезе. Приседна край малката масичка, взе една четка и я прокара през гъстите си, червеникавокафяви къдрици — трябваше да се постарае да изглежда колкото се може по-добре, когато се изправи пред господарката на Града на сребърната луна. Забеляза, че едната й буза е изцапана и като потопи пръсти във водата, усърдно се зае да я изтрие. Усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя се усмихна доволно.
Хвърли поглед към преддверието, за да провери дали междувременно не е дошъл някой. Гуенивар, която се бе излегнала на пода, вдигна глава и дружелюбно изръмжа.
— О, я стига! — скастри я Кати-Бри и се зае да разглежда изящните стъкленици.
Вдигна капачето на една от тях, доближи я до лицето си и замалко не се задави от силната миризма. Гуенивар отново изръмжа и шумно кихна.
— Прекрасно те разбирам! — разсмя се младата жена и продължи да отваря шишенцата.
Някои предизвикаха люти сълзи в очите й, други я накараха да се разкиха, но най-накрая откри нещо, което й допадна. Нежното ухание напомняше на зелена поляна, отрупана с диви цветя, едва доловимо, но неизказано красиво, побрало в себе си омаята на най-дъхавия пролетен ден.
Напълно погълната от прекрасния аромат, Кати-Бри подскочи от изненада и замалко не напъха целия си нос в шишенцето, когато нечия ръка я докосна по рамото.
Обърна се и онемя. Пред нея стоеше самата лейди Алустриел — не можеше да бъде друг! Лъскавата, сребриста коса падаше на меки вълни по гърба, а блясъкът в очите засенчваше всичко, което младата жена бе виждала някога… с изключение на ясносиния взор на Уолфгар. При спомена за варварина, сърцето на Кати-Бри се сви от болка.
Стройна и изящна, лейди Алустриел се извисяваше с половин глава над гостенката си. Алената роба, изтъкана от най-фина свила, я обгръщаше в безброй пластове и деликатно подчертаваше женствените й форми; на главата си имаше златна корона, обсипана с искрящи скъпоценни камъни.