Гуенивар лежеше все така спокойно, положила глава върху предните си лапи, и Кати-Бри се досети, че двете се познават отпреди.
Без сама да разбира защо, усети, че това не й е особено приятно.
— Питах се кога най-сетне ще се срещнем — меко проговори лейди Алустриел.
Кати-Бри притеснено се опита да затвори стъкленицата и да я върне на мястото, но Алустриел улови ръцете й в своите и пъхна шишенцето в кесията й. За миг младата жена се почувства като малко момиченце.
— Дризт ми е разказвал толкова много за теб и винаги с най-топла обич — продължи Сребърната лейди.
Това също не се понрави на Кати-Бри. Навярно не бе нарочно, ала не можеше да се отърве от усещането, че в държанието на лейди Алустриел се долавя снизхождение. Пък и самата тя, с прашните от дългия път дрехи и разрошена коса, се чувстваше доста неловко, застанала до тази изключителна жена.
— Да идем в покоите ми — предложи лейди Алустриел. — Там ще можем да поговорим на спокойствие.
И тя се отправи към вратата, прескачайки заспалата пантера.
— Хайде, Гуен — подхвърли Алустриел и Гуенивар веднага вдигна глава и се отърси от дрямката.
— Гуен? — беззвучно повтори Кати-Бри.
Никой, освен нея и много рядко Дризт, не наричаше пантерата така. Младата жена хвърли обиден поглед, но Гуенивар не забеляза и покорно последва Алустриел навън.
Докато прекосяваха стая след стая, коя от коя по-великолепна, Кати-Бри усети как онова, което в началото й се бе сторило приказен дворец, сега все повече я кара да се чувства не на място. Не можеше да престане да се обръща назад, притеснена, че навярно оставя кални дири върху излъсканите до блясък подове.
Прислужниците и останалите гости (истински благородници, сигурна бе младата жена), учудено се взираха в странната процесия, а Кати-Бри не можеше да отвърне на погледите им. Чувстваше се толкова дребна и незначителна, докато крачеше след високата, красива Алустриел!
Искрено се зарадва, когато най-сетне влязоха в покоите на Алустриел и затвориха вратата след себе си.
Гуенивар прекоси стаята с тихи стъпки и скочи върху мек, пищно тапициран диван. Очите на младата жена се разшириха от възмущение.
— Слизай оттам! — остро изсъска тя, ала Алустриел само се засмя и погали пантерата по главата, после даде знак на Кати-Бри да седне.
В очите на момичето отново проблесна обида, чувстваше се предадена. Колко ли пъти Гуенивар се бе разполагала на същия този диван, зачуди се тя.
— Какво води дъщерята на Бруенор Бойния чук в моя скромен град? — попита Алустриел. — Ако знаех, че ще идваш, щях да те посрещна подобаващо.
— Търся Дризт — кратко отвърна Кати-Бри и сама се засрами от резкия си тон.
По лицето на Алустриел се изписа изненада.
— Дризт? — повтори тя. — От доста време не съм го виждала. Надявах се да ми кажеш, че сте дошли заедно, или поне, че възнамерява да ни посети скоро.
Колкото и да се боеше, че Дризт всячески ще се старае да я избягва и дори може да убеди Алустриел да му помогне, Кати-Бри усети, че й вярва.
— Е, щом е така — въздъхна Сребърната лейди, без да се опитва да прикрие разочарованието си. После се досети, че думите й може би са прозвучали малко невъзпитано и учтиво попита: — Как е баща ти? А младият Уолфгар?
Внезапно Алустриел осъзна, че нещо не е както трябва.
— Ами… ами сватбата ти? — колебливо продължи тя и Кати-Бри не можа да сдържи болезненото си трепване. — Канех се да посетя Митрил Хол тази пролет…
Сребърната лейди замлъкна и дълго време се взира в потъмнялото лице на момичето.
Кати-Бри най-сетне успя да се вземе в ръце:
— Уолфгар е мъртъв — с равен глас отвърна тя. — А баща ми вече не е такъв, какъвто всички го помнят. Дойдох, за да открия Дризт, който си тръгна от Митрил Хол.
— Какво се е случило? — попита Алустриел.
Вместо отговор, Кати-Бри стана от стола си и събуди пантерата:
— Да вървим, Гуенивар!
После се обърна към Алустриел и рязко добави:
— Нямам време за празни приказки. Ако Дризт не е идвал в Града на сребърната луна, значи вече съм изгубила достатъчно от времето и на двете ни.
С тези думи тя се насочи към вратата, която за миг припламна със синя светлина и сякаш се разшири. Въпреки това, младата жена отиде до нея и я дръпна. Както и очакваше, тя не помръдна.
Пое си дълбоко въздух, преброи до десет, после до двадесет и отново се обърна към Алустриел: