— Някой живее там — предположи Таратиел и се обърна към Дризт, който вече стискаше двата ятагана със сурово изражение на лицето.
Докато лунният елф успее да свали лъка от рамото си, спътникът му вече бе изпълзял изпод прикритието на храсталака и се катереше по каменната стена. Таратиел сложи стрела в тетивата и се втурна след него.
— Откакто навлязохме в планините, навсякъде виждам следи от орки — прошепна той, когато се изравни с елфа на мрака. — Заради Монтолио?
Дризт безмълвно кимна и надникна над ръба на стената. Очакваше да види орки… орки, които много скоро щяха да срещнат смъртта си.
Изведнъж скиталецът застина на място и шумно си пое дъх.
Таратиел го бутна с лакът, за да разбере какво става, но когато не получи отговор, вдигна лъка си и също надзърна над каменния ръб.
В първия момент не видя нищо, ала когато проследи нетрепващия поглед на Дризт, забеляза един клон да се поклаща леко край неголяма просека, сякаш някой току-що бе минал оттам. В мрака между дънерите на дърветата зърна да проблясва нещо бяло. Кон, помисли си той.
В този миг жребецът излезе от сенките, красиво и силно животно, със снежнобяла козина, искрящи розови очи и дълъг седефенобял рог на челото. Могъщото създание се обърна към двамата елфи и макар все още да не ги виждаше, силно изпръхтя и започна да рие с копито в пръстта.
Въпреки изненадата си, Таратиел успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се скрие зад стената и да дръпне вцепенения от слисване Дризт До’Урден до себе си.
— Еднорог! — беззвучно прошепна лунният елф и скиталецът инстинктивно посегна към врата си, където винаги носеше медальона във формата на глава от еднорог, който Риджис му бе издялал от костите на една пъстърва.
Таратиел кимна към боровата горичка в знак, че трябва да си вървят, ала Дризт, който междувременно си бе възвърнал самообладанието, поклати глава и отново се показа над стената.
От еднорога нямаше и следа.
— Да се махаме оттук — обади се Таратиел, когато се убеди, че могъщото същество си е отишло. — Вече можеш да си спокоен — никой няма да се грижи по-добре за горичката на Монтолио.
Вместо отговор, Дризт приседна на ръба на стената и внимателно се взря в сумрака, който тегнеше между стволовете на високите борове. Еднорог! Символът на Миелики, най-чистото въплъщение на природното начало! В очите на всеки пазител еднорогът бе най-съвършеното животно и Дризт знаеше, че никъде не може да открие по-добър страж за горичката на Монтолио ДеБруши. Искаше му се да поостане още малко, горещо копнееше отново да зърне загадъчното същество, ала разбираше, че няма време — мрачният път го зовеше.
Погледна към Таратиел и се усмихна, после се накани да слезе от стената.
Само че пътят през ливадата вече беше препречен… от могъщия еднорог.
— Как се е приближила? — недоумяваше Таратиел; вече нямаше нужда да шепне — еднорогът гледаше право в тях, нервно риеше пръстта и въртеше красивата си глава.
— Не е тя, той е — поправи го Дризт, който не бе пропуснал да забележи снежнобялата брада на приказното животно.
Изведнъж, сякаш току-що го бе осенила неочаквана мисъл, той прибра ятаганите си и скочи на земята.
— Как се е приближил? — поправи се Таратиел. — Не чух и най-слабото прошумоляване… освен ако — възбудено продължи той и отново се обърна към горичката, — освен ако няма още като него!
— Само един е — увери го Дризт. — У всеки еднорог е стаена магия, както току-що се убедихме със собствените си очи.
— Тръгни на юг — прошепна лунният елф, — а аз ще го заобиколя от другата страна. Ако не го заплашваме…
Таратиел млъкна по средата на изречението си, когато видя, че Дризт крачи право към могъщия жребец.
— Пази се! — предупреди го той. — Наистина, еднорозите са красиви, ала могат да бъдат опасни и напълно непредсказуеми.
Дризт му даде знак да пази тишина и продължи да пристъпва напред. Еднорогът изцвили и тръсна глава, после удари с копито в земята, пробивайки голяма дупка в мекия торф.
— Дризт До’Урден! — долетя притесненият глас на Таратиел.
Всичко му нашепваше да се върне. Прекрасно разбираше, че еднорогът може да го стъпче като буболечка, а и със собствените си очи виждаше нарастващата му възбуда.