Дризт внимателно огледа мястото, където се намираше. Тунелът лъкатушеше напред, като ту се разширяваше, ту неимоверно се стесняваше; подът бе груб, осеян с безброй ями и неравности, в стените зееха естествени ниши и дълбоки дупки. Таванът също се променяше непрекъснато, понякога сякаш го притискаше към земята, друг път бе толкова висок, че почти не се виждаше. С инфрачервеното си зрение Дризт съвсем ясно долавяше разликата в топлината, която излъчваха стените пред него — явно навсякъде имаше скални тераски.
Една голяма котка с лекота можеше да се притаи върху някоя от тях, готова да скочи върху нищо неподозиращата жертва в мига, в който тя мине отдолу.
Тази мисъл не бе никак приятна, само че скиталецът нямаше друг избор, освен да продължи. За да се върне, щеше да му се наложи да се изкатери обратно по улея и да продължи да крачи из горните нива, с надеждата да открие друг път надолу. Само че нито той, нито приятелите му можеха да си позволят такава загуба на време.
Долепил гръб до стената, той запълзя напред. Едната му ръка здраво стискаше надарения с ледена магия ятаган, другата не се отделяше от дръжката на Сиянието. Все още не го бе извадил, защото не искаше допълнително да улесни котката, макар да знаеше, че хищниците, които върлуват из Подземния мрак, нямат нужда от светлина, за да открият плячката си.
Предпазливо мина покрай входа на някаква широка, но плитка ниша и поспря до ръба на следващия отвор. Когато се убеди, че в тесния и дълбок проход не се крие никой, той се обърна…
… и видя чифт зелени котешки очи да се взират в него от тераската на отсрещната стена.
Гневният синкав пламък на Сиянието изпълни тунела. Дризт светкавично пренастрои зрението си към тази част на спектъра и побърза да се наведе, когато грамадният звяр скочи. Котката се приземи меко — с всичките си шест крака! — и направи крачка към него. Острите бели зъби проблеснаха в синкавия зрак, злите очи се впиха в лицето му.
Подобно на пантера, странното същество имаше наситеночерна козина и бе голямо почти колкото Гуенивар. Дризт не знаеше какво да мисли. Ако пред себе си имаше пантера, щеше да се опита да я укроти, да покаже, че не е неин враг и че просто минава оттук. Ала създанието, което ръмжеше насреща му, съвсем не бе обикновена котка — с шестте си крака и дългите, подобни на камшици и завършващи с твърди шипове пипала, които стърчаха от раменете му и заплашително се гърчеха, то бе истинско чудовище!
С присвити назад уши и оголени зъби, хищникът бавно обикаляше около противника си. Дризт приклекна ниско, протегнал ятаганите напред, готов всеки миг да отскочи встрани.
Звярът присви средните и задните си лапи и се долепи до земята.
После се хвърли напред. Дризт се престори, че иска да се отдръпне вляво и чудовището рязко спря. Скиталецът стори същото и скочи към него, насочил ятагана към главата му. Непогрешимо както винаги, оръжието се заби право между очите на звяра.
И срещна само въздух. Повлечен от инерцията, Дризт залитна, но се задържа на крака и светкавично се претърколи вдясно. Успя да опази главата си от пипалата на чудовището, но едно от тях все пак го одраска по крака. Огромните лапи фучаха наоколо му, но двата ятагана някак си съумяха да ги задържат настрани, докато скиталецът се изправи и се хвърли встрани.
Отдалечи се малко от опасната котка и отново приклекна, поизгубил част от увереността си, че може да се справи с този враг. Чудовището беше хитро — Дризт изобщо не очакваше подобна уловка от едно животно. Което бе по-лошо, дори не разбираше как така бе пропуснал. Ударът му бе съвършено премерен и колкото и да бе пъргав, звярът просто не можеше да отскочи достатъчно бързо, за да го избегне.
Едно от пипалата се протегна към него и той замахна със Сиянието, с надеждата да го отсече.
Отново срещна само въздух и се завъртя на другата страна, но не успя да избегне болезнения удар, долетял отляво.
Чудовището вдигна огромната си лапа и се опита да го прикове към стената.
И този път войнският инстинкт на Дризт го спаси. Вместо да се отдръпне от връхлитащата лапа (която щеше да го разкъса на парчета само с няколко движения), той последва посоката и се хвърли на пода, вдигнал ръце над тялото си, за да се опази от зиналата паст на звяра. Чувстваше се като мишка, бягаща от домашна котка, само дето котката имаше още един чифт лапи, от които трябваше да се пази.