На Кати-Бри не бе останало друго, освен да се върне край техния огън, обзета от най-черно униние. За миг се поколеба дали да не повика Гуенивар и да я изпрати да открие Дризт, ала като поразмисли по-добре, се отказа. Другият огън бе прекалено далеч, просто една почти невидима точица в мрака, и тя не можеше да бъде сигурна, че там наистина седи скиталецът.
Ала сега, когато бе съмнало и те бавно и мъчително крачеха нагоре, младата жена не можеше да прогони мисълта, че е сгрешила. Като виждаше как Фрет замислено се почесва по брадата и час по час се оглежда наоколо, все по-силно й се искаше лагерният огън да грее някъде в далечината и да ги води.
— Ще открием пещерата! — не спираше да я убеждава спретнатото джудже всеки път, когато зърнеше мрачното й изражение.
Утрото премина в следобед, по земята запълзяха дълги сенки.
— Трябва да си изберем място за нощуване — рече Фрет, когато слънчевите лъчи започнаха да гаснат.
— Продължаваме — възпротиви се Кати-Бри. — Ако онова миналата вечер наистина бе огънят на Дризт, той вече има един ден преднина, въпреки прехвалените ти магически подкови!
— Не мога да намеря пещерата в мрака! — отвърна джуджето. — Виж, ако става въпрос за някой великан или трол, сигурно никак няма да се затрудня, пък и доста вълци се навъртат из тези земи, но пещерата…
Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да се замисли дали сарказмът му бе особено уместен.
— Добре де! — отказа се то най-сетне. — Ще спрем едва когато се стъмни съвсем.
Продължиха напред, докато Кати-Бри вече не можеше да различи кобилата, която вървеше до нея, а понито на Фрет замалко не полетя в една пропаст. Най-сетне упоритата млада жена се видя принудена да отстъпи.
Избраха си подходящо за лагеруване място, но вместо да седне край огъня, Кати-Бри се изкатери до върха на най-високото дърво, което успя да открие (строен, зелен бор) и впери поглед към хоризонта. Ако далечният пламък отново затрептеше в мрака, нищо нямаше да я разубеди да се втурне натам или поне да изпрати Гуенивар.
Ала тази нощ хоризонтът остана тъмен.
Тръгнаха отново, веднага щом първите утринни лъчи изсветлиха небето. Не бяха яздили повече от час, когато Фрет развълнувано плесна с ръце — най-сетне бе открил позната пътека.
— Вече сме съвсем близо! — увери я той.
Пътечката ту потъваше между високите дървета на малки, скалисти долчинки, ту отново се изкачваше нагоре към пусти, каменисти плата. Веднъж Фрет завърза понито си край един бор и пое по стръмния хребет, само за да открие след двучасово мъчително катерене, че това не е планината, която му трябва.
Следобедът вече преваляше, когато двамата най-сетне се убедиха, че предишното обещание на Фрет, че са „съвсем близо“ е било вярно — от онова място до пещерата имаше не повече от половин миля. Ала да се открие точно определена пещера в планината не е никак лека задача, дори за едно джудже, пък и Фредегар бе идвал тук само веднъж и то преди почти двадесет години.
Намериха я, когато вечерният сумрак се спускаше над земята. Кати-Бри се зае да огледа следите на входа, разрови угасналата жар и недоволно поклати глава. Макар отдавна изстинал, огънят, който бе горял там, очевидно бе стъкнат от грижливата ръка на някой пазител.
— Бил е тук преди две нощи — отсече тя и като отметна червеникавокафявите си къдри, измери Фредегар с леден поглед, сякаш вината беше негова, после се обърна към планината, там, откъдето преди две нощи бе зърнала далечното пламъче.
— Нямаше да стигнем навреме — отвърна джуджето. — Да, щеше да се втурнеш в мрака, но…
— Светлината на огъня щеше да ни води — прекъсна го младата жена.
— Докога? — опита се да я отрезви Фрет. — Видяхме го за миг, понеже открихме пролука между дърветата. В мига, в който се спуснехме в първата долчинка или минехме твърде близо до планината, светлинката щеше да изчезне. И къде щяхме да бъдем тогава, упорита дъще на Бруенор?
Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да махне отчаяно с ръка й да се откаже.
Прав беше, разбираше младата жена. Макар от мястото, където бяха лагерували онази нощ да ги деляха само няколко мили, пътищата, които водеха дотук, бяха коварни, ту се спускаха надолу почти отвесно, ту рязко се изкачваха нагоре, криволичеха и се виеха между острите скали. Бяха изминали поне двадесет мили, за да се доберат до пещерата, и дори Гуенивар не би могла да стигне навреме.