— Котешкото око?
— Така се казва — поясни Фрет. — Алустриел лично го омагьоса. Всъщност би трябвало да изпълва мрака със сив зрак, ала господарката така обича звездната светлина… Малцина в Царствата могат да се похвалят, че са били удостоявани с честта да получат този безценен дар.
Кати-Бри кимна, без да знае какво да отвърне. Усети как я пронизва чувство на силно угризение при мисълта за начина, по който се бе държала с лейди Алустриел. Как изобщо бе могла да се съмнява в нея, как бе допуснала ревността да я заслепи така!
— Трябваше да се опитам да те разубедя — продължи джуджето, — ала Алустриел прекрасно знаеше, че няма да успея и че ще последваш зова на сърцето си, дори той да те отведе в Подземния мрак. Прекалено много приличаш на Ястреборъката — решителна, твърдоглава и убедена в собственото си безсмъртие. И макар да се бои от опасностите, с които ще бъде осеян пътят ти, тя твърдо вярва, че нищо не може и не бива да те спре.
В гласа на джуджето нямаше и следа от сарказъм или снизхождение и Кати-Бри за пореден път почувства, че няма какво да отвърне.
— Ще останеш ли да нощуваш в пещерата? — попита Фрет. — Мога да запаля огън, ако искаш.
Младата жена поклати глава — и без това бе изгубила твърде много време.
— Така си и мислех — прошепна джуджето на себе си.
Кати-Бри, която вече отиваше към входа на мрачния тунел, дори не го чу. Поспря за миг, за да извика Гуенивар — присъствието на вярното животно щеше да й даде подкрепата, от която се нуждаеше в този момент. Когато пантерата се материализира до нея, младата жена се обърна назад, за да помоли Фредегар да поблагодари на Алустриел от нейно име, ала него вече го нямаше.
— Да вървим, Гуен — тихичко рече тя и опита да се усмихне. — Трябва да открием Дризт.
Гуенивар внимателно подуши входа на тунела, после смело прекрачи прага му, очевидно уловила дирята на господаря си.
Кати-Бри не я последва веднага. Вперила поглед в звездите, които пръскаха нежния си светлик по пода на пещерата, тя се запита дали някога ще ги види отново.
Глава 10
Стари приятели
Прекосяваше тесни тунели и просторни галерии, чиито стени се губеха в далечината. Краката му затъваха в тинята на многобройните мочурища, после все така безшумно продължаваха по коравите камъни. Всяка стъпка, която го отвеждаше все по-надълбоко в недрата на Подземния мрак, събуждаше нови и нови спомени в съзнанието на Дризт До’Урден и го връщаше обратно към дните, когато кръстосваше тези опасни места надлъж и нашир. Дните, когато самият той беше ловец.
Трябваше отново да намери тази част от себе си, първична и дива, която сякаш се бе сляла в едно с инстинктите му. В Подземния мрак нямаше време за внимателно претегляне на ходовете, тук трябваше да се действа незабавно.
Дризт потръпваше при мисълта да се върне обратно към онова състояние на тялото и духа, всъщност мразеше цялото това пътуване, ала нямаше друг избор, освен да продължи напред с мисълта, че ако се провали, ако падне убит тук, в пустошта на Подземния мрак, преди да е достигнал Мензоберанзан, нищо добро не очаква приятелите му. Без да знаят, че него вече го няма, мрачните елфи щяха да нахлуят в Митрил Хол. Заради Бруенор, Риджис и Кати-Бри, Дризт трябваше да продължи и отново да се превърне в първичния ловец, който някога бе бродил тук.
Изкатери се до тавана на един висок тунел и като мушна крака в някаква цепнатина между скалните пластове, заспа, увиснал надолу с главата и с ръце, положени върху дръжките на двата магически ятагана.
Не бе минал и час, когато едва доловимо раздвижване нейде в далечината го събуди. Шумът бе съвсем слаб, навярно от мекото пошляпване на бос крак в тинята на някое блато, ала той затаи дъх и внимателно се вслуша в играта на ехото, мъчейки се да определи посоката, от която бе долетял звукът.
Издърпа крака си от пукнатината и скочи на пода. Меките върхове на ботушите поеха тежестта на тялото му и заглушиха всеки шум, който би могъл да го издаде. Дризт продължи по пътя си тичешком, като гледаше да се държи настрани от източника на далечното ехо — не искаше други битки, преди да стигне до Мензоберанзан.
Увереността му нарастваше с всяка изминала секунда. Инстинктите му се завръщаха заедно със спомените за времето, прекарано из тези места. Скоро достигна ново тресавище. Въздухът тук бе горещ и душен, навсякъде се носеше звук на шипящо клокочене. Лъскави от влагата сталагмити и сталактити, които проблясваха настойчиво в очите му, настроени към инфрачервената част на спектъра, осейваха пода и тавана и превръщаха тунела в същински лабиринт.