Дризт познаваше това място, беше минал оттук, преди да излезе на Повърхността. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. Беше на прав път и това го караше да изпитва едновременно облекчение и мрачно вълнение. Шепотът на водата щеше да го води — тунелът, който му трябваше, започваше отвъд топлите извори.
Въздухът ставаше все по-горещ, ала Дризт не свали плаща си — не искаше да ходи из тези опасни земи само с един ятаган в ръка.
А мястото наистина беше опасно. Многобройните могили можеха да крият всякакви чудовища, сгъстяващата се тиня го теглеше надолу и правеше безшумното придвижване все по-трудно. Ако задържеше крака си на едно място само миг по-дълго, отколкото бе необходимо, калта веднага полепваше по ботуша му и го освобождаваше от лепкавата си прегръдка с всмукващ звук. В един момент Дризт поспря за малко, мъчейки се да разгадае играта на ехото. Отне му само миг, за да разбере, че шумът не бе предизвикан само от него.
Бързо огледа местността, търсейки разлика в топлината на сталагмитите. Звукът ставаше все по-силен и Дризт много скоро разбра, че към него се приближава цял отряд. Както и очакваше, неизвестните същества не носеха факли или друг източник на светлина.
Дризт застана под острия връх на един сталактит, който стигаше почти на метър от пода. Приклекна на земята и спусна плаща над коленете си, като много внимаваше някой от краката му да не стърчи изпод конусовидното образувание. После вдигна очи към сталактита над главата си, прокара пръсти по гладката му повърхност и се улови за него малко над върха.
Затвори очи и сви глава между раменете си.
Едно последно наместване и Дризт се превърна в сталагмитна могила.
Много скоро шумът се засили и цялата местност се изпълни с дрезгави гоблинови гласове. Скиталецът си позволи да надникне само веднъж, за да се увери, че злите същества наистина не носят факли. Колко жалко щеше да бъде прикритието му, ако върху свитото му тяло попаднеше дори само един лъч светлина!
Ала да останеш незабелязан в тъмата на Подземния мрак бе съвсем различно от това да се спотаиш в гората, дори и в най-непрогледната нощ. Единственото, което имаше значение тук, бе да се заглуши телесната топлина, а Дризт бе сигурен, че въздухът и сталагмитите наоколо са поне толкова горещи, колкото и плащът му.
Един от гоблините мина на по-малко от метър от него. Гнусните чудовища, които според Дризт трябваше да наброяват поне двадесет, бяха навсякъде и той започна да обмисля как най-бързо би могъл да извади оръжията си. Ако дори един гоблин се бутнеше в него, с играта му беше свършено и той щеше да се опита да разкъса редиците им и да побегне, преди глупавите създания да са разбрали какво става.
Така и не се стигна до това. Гоблините продължиха по пътя си, без да забележат спотаения сред скалите елф.
Когато малко по-късно Дризт се осмели да отвори очи, в тях гореше отдавна забравен пламък — ловецът от Подземния мрак се бе завърнал. Той остана неподвижен още миг, за да се увери, че някое от чудовищата не е изостанало, после отново се впусна в бяг, безшумен като смъртта.
Още в мига, в който видя трупа, Кати-Бри разбра, че именно Дризт бе погубил чудовищната шесткрака пантера. Не можеше да сбърка характерните следи от закривените ятагани, освен това се съмняваше, че някой друг е в състояние да убие подобен звяр толкова чисто.
— Това е дело на Дризт — прошепна тя на Гуенивар. — Не са минали и два дни.
Видът на мъртвото чудовище за пореден път й напомни колко уязвима бе тук. Щом дори Дризт, при всичките си познания за Подземния мрак и умението да се промъква безшумно, се бе видял принуден да се бие, как можеше тя да се надява, че ще се измъкне невредима от тези тунели?
Внезапно младата жена почувства нужда от приятелска подкрепа и се облегна на Гуенивар. Не можеше да я задържи още дълго — домът на пантерата бе Звездната равнина и тя трябваше да се връща там, за да си отпочива. Всъщност Кати-Бри бе възнамерявала да прекара първия си час в Подземния мрак сама, изобщо не бе имала намерение да напусне пещерата с Гуенивар до себе си, ала в последния момент смелостта й бе изневерила. Имаше нужда от присъствието на вярното животно, докато прави първите крачки в това непознато и опасно място. С напредването на деня младата жена бе започнала да си възвръща увереността и бе решила да отпрати Гуенивар, веднага щом пътят стане повече или по-малко ясен, веднага щом достигнат място с по-малко странични коридори. Сега като че ли най-сетне го бяха намерили, ала заедно с него откриха и трупа.