Кати-Бри нареди на Гуенивар да се държи близо до нея и отново пое напред. Знаеше, че сега е моментът да я отпрати, че не бива да я изтощава повече, за да може да я повика в случай на истинска нужда, ала оправдаваше бавенето си с извинението, че наоколо може да е пълно с най-различни мършоядни зверове или други шесткраки чудовища.
Измина половин час, през който всичко си остана все така тихо и спокойно. Най-сетне тя спря и събра цялата си смелост. Да изпрати Гуенивар обратно в Звездната равнина бе може би най-безстрашната постъпка в целия й досегашен живот и когато сивкавата мъгла се разсея, Кати-Бри усети как благодарността й към лейди Алустриел нараства.
Наистина, беше сама в Подземния мрак, съвсем сама в безкрайния лабиринт от тунели, в които бродеха какви ли не смъртоносни чудовища. Ала поне виждаше и вълшебната звездна светлина — красива дори тук, сред мъртвешки сивите скали — повдигаше духа й.
Кати-Бри си пое дълбоко дъх и решително стисна зъби. Мислите й се върнаха към Уолфгар и тя отново се зарече, че няма да позволи да отнемат още един от приятелите й. Дризт имаше нужда от нея и тя за нищо на света нямаше да остави страхът да я надвие и да я откаже от взетото решение.
Стисна медальона и остави магическата топлина да проникне в тялото й и да й покаже верния път.
После отново пое напред, а всяка стъпка все повече я отдалечаваше от света на слънцето.
След като остави горещите извори зад гърба си, Дризт ускори крачка — беше си припомнил не само верния път, но и многобройните врагове, от които трябваше да се пази.
Дните течаха, без да се случи нищо особено, мина седмица, после втора, а Дризт все така не спираше неуморния си бяг. Беше му отнело повече от месец, за да стигне от Блингденстоун (градът на гномовете, който се издигаше на около петдесет мили западно от Мензоберанзан) до Повърхността, но сега, когато бе убеден, че над Митрил Хол е надвиснала смъртна опасност, той бе твърдо решен да съкрати това време.
Лъкатушещият и постоянно стесняващ се тунел най-сетне го отведе до кръстопътя, който търсеше и от който тръгваха два отделни коридора — един на север и един на запад. Макар да подозираше, че ако поеме на север, най-вероятно ще стигне по-бързо до Мензоберанзан, Дризт избра западния път с тайната надежда да срещне някой стар приятел.
Няколко дни по-късно, той се движеше все така бързо, но сега час по час опираше ухо о каменните стени, мъчейки се да долови познатото ритмично почукване. Блингденстоун не беше далече и наоколо сигурно се трудеха не един и двама свиърфнебли. Само че галериите си оставаха все така безмълвни и Дризт започна да осъзнава, че не разполага с много време. Поколеба се дали да не се отбие в града на гномовете, ала после се отказа — и без това се бе забавил твърде много. Дошъл бе моментът да се завърне в Мензоберанзан.
Не беше минал и час, когато до ушите му достигна далечен шум. За миг Дризт си помисли, че най-сетне е открил неуловимите миньори, ала усмивката му бързо се стопи, когато острият му слух различи звън на желязо и агонизиращи викове.
Някъде кипеше битка.
Скиталецът се втурна натам, откъдето идваше шумът, ала бързо разбра, че ниският коридор, чиито стени бяха покрити с меко проблясващи лишеи, няма изход. Без да спира нито за миг, той се върна обратно и скоро достигна два тунела, които отиваха в една и съща посока, макар единият да бе много по-стръмен. Шумът от битката се носеше и от двата прохода.
Дризт реши да тръгне нагоре. Зад поредния завой видя неголяма пролука и веднага разбра, че е открил онова, което търси. Много предпазливо се покатери върху малка тераска, която се издигаше на около шест метра над пода на просторната галерия. Там долу, върху осеяния със скални могили под, свиърфнебли и мрачни елфи се бяха вкопчили в жестока битка.
Свиърфнебли и мрачни елфи! Дризт се отпусна на земята и опря гръб о стената зад себе си. Прекрасно знаеше, че гномовете не са зли; сигурен бе, че не те, а жестоките му събратя са причината за това кръвопролитие, че най-вероятно бяха заложили засада на нищо неподозиращите миньори. Отчаяно искаше да се притече на помощ на далече по-малобройните свиърфнебли, но усещаше, че няма сили да го стори. Наистина, и преди бе вадил оръжие на свой събрат, дори бе убивал елфи на мрака, ала никога не го бе правил с чиста съвест. Та нали кръвта, която течеше във вените им, бе същата като неговата! Дали между тях нямаше друг Закнафейн? Или друг Дризт До’Урден?