Внезапно всичко свърши. Стори му се, че стои напълно неподвижен в продължение на часове. Краката му изтръпнаха, сякаш вече нямаха сили да го държат, после престана да усеща тялото си от кръста надолу. Опита се да запази равновесие, ала колената му се подгънаха и той се строполи на земята, борейки се да си поеме дъх.
Знаеше, че черният покров на безсъзнанието (а може би и на нещо още по-страшно) много скоро ще се спусне отгоре му — вече не можеше да си припомни нито кой е, нито защо е тук.
Все пак успя да чуе шамана, ала онази мъничка част от разсъдъка му, която още не бе помрачена от болката, съвсем не се успокои от думите му: — Убийте го!
Глава 11
Безнадеждност
— Значи туй е мястото, а? — ревна бесовойнът с цяло гърло, опитвайки се да надвика воя на вятъра.
Беше излязъл от Митрил Хол заедно с Бруенор и Риджис (всъщност почти насила бе накарал Риджис да ги доведе тук) в търсене на тялото на Артемис Ентрери.
— За да намериш улики, трябва да ги потърсиш — беше единственото му обяснение.
Риджис придърпа качулката на прекалено голямото си палто още по-ниско над лицето си, в отчаян опит да се опази от бурните вихри. Намираха се в тясна долчинка, чиито стени сякаш привличаха вятъра и го превръщаха в свирепа стихия.
— Тук някъде беше — отвърна полуръстът и сви рамене, за да покаже, че не може да бъде сигурен.
Когато преди няколко седмици дойде, за да открие тежко ранения Ентрери, Риджис изобщо не бе слизал тук, а се бе изкатерил до върха на дерето, използвайки многобройните скални тераси, които осейваха цялата местност. Знаеше, че онова, което търсят, е някъде тук, но от мястото, където бяха застанали сега, всичко изглеждаше съвсем различно.
— Ще го открием, кралю — уверено се обърна Пуент към Бруенор.
— Не че ще има кой знае каква полза — промърмори унилият Бруенор и Риджис потръпна от болка при звука на безжизнения му глас.
Очевидно бе, че рижото джудже отново затъва в блатото на отчаянието. Поданиците му, макар хиляда от тях да се трудеха неуморно нощ и ден, все още не бяха успели да разгадаят плетеницата от тунели в долните нива и да намерят верния път; вестите от земите на изток също не бяха никак обнадеждаващи — ако Кати-Бри и Дризт наистина бяха минали през Града на сребърната луна, и двамата отдавна го бяха напуснали. Постепенно Бруенор започваше да проумява, че усилията му са обречени. Бяха минали седмици, а той все така безуспешно се опитваше да открие път, който да го отведе до приятелите му. Бруенор Бойния чук започваше да губи надежда.
— Ама, кралю! — възропта Пуент.
— Той е мъртъв — напомни му Бруенор.
— Че какво пък толкоз! — махна с ръка бесовойнът. — Жреците могат да разговарят с мъртвите, а пък той сигурно има карта. О, все ще измислим начин да се промъкнем в града на мрачните и аз пръв ще тръгна натам, зарад’ своя крал! Ще претрепя всеки миризлив елф… с изключение на онзи пазител, де… — побърза да допълни Тибълдорф и скришом смигна на Риджис, — и ще ти доведа момичето вкъщи!
Бруенор само въздъхна и му даде знак да продължи с търсенето. Въпреки привидното си недоволство, той тайничко предвкусваше удоволствието от вида на обезобразеното тяло на Артемис Ентрери.
Известно време тримата търсиха мълчаливо, като полуръстът час по час надничаше изпод голямата си качулка, за да види къде точно се намират. Най-сетне съзря онова, което му трябваше — високо над главата му, подобно на протегната ръка, стърчеше гола скала.
— Там — посочи той. — Мисля, че е това.
Пуент вдигна очи, после се залови да изследва каменистото дъно, като дори застана на четири крака и започна да лази насам-натам, сякаш се опитваше да надуши дирята на трупа.
Риджис се засмя развеселено, ала усмивката му се стопи, когато се обърна към Бруенор. Джуджето стоеше до една скала и недоволно клатеше глава, докато внимателно опипваше камъните.
— Какво има? — попита полуръстът и отиде при него.
Чувайки думите му, Пуент, който не изпускаше нищо от онова, което ставаше около него, също забеляза странното изражение на краля и побърза да се присъедини.