Когато се приближи достатъчно, Риджис видя нещо да се сивее върху каменната стена. Бруенор откъсна парче от чудноватото вещество и му го показа.
— Какво има? — повтори полуръстът и предпазливо протегна ръка.
От неизвестната материя се проточи тънка нишка и Риджис трябваше да положи доста усилия, за да освободи пръста си от лепливата субстанция.
Бруенор преглътна с мъка, а Пуент се разтича наоколо — първо подуши стената, после отиде да провери скалите на отсрещната страна.
— Останки от паяжинна мрежа — мрачно каза Бруенор.
Двамата с Риджис вдигнаха очи към издадената скала над главите си, обзети от безрадостни мисли — имаше една-единствена причина, която би накарала някого да опъне мрежа под падащия убиец.
Безмълвните заповеди се лееха прекалено бързо и убиецът, който все още не разбираше езика на жестовете достатъчно добре, не смогваше да ги следи. Поклати яростно глава и събеседникът му ядосано плесна с ръце:
— Иблит! — презрително процеди той и се отдалечи.
Думата обаче остана да се върти в главата на Артемис Ентрери. На елфически тя означаваше „измет“ и откакто Джарлаксъл го бе довел в това отвратително място, надали бе минал и ден, без да я чуе поне веднъж. Какво ли искаше елфическият войн от него, зачуди се той. Вярно, полека-лека започваше да научава езика на жестовете, но той бе толкова сложен, а движенията на пръстите — толкова многобройни, че от двадесет човеци надали и един би успял да се справи с него. Освен това се мъчеше да усвои и обикновената реч на Мензоберанзан. Вече знаеше доста думи, изучил бе и основните граматически конструкции, та все някак се оправяше.
А какво значи иблит знаеше прекалено добре.
Облегна се на стената на малката пещера, където членовете на Бреган Д’аерте се събираха тази седмица. Чувстваше се дребен, по-незначителен от когато и да било. А още помнеше деня, в който отвори очи в тясната пещера близо до клисурата край Митрил Хол. Тогава Джарлаксъл, който го бе спасил и го бе върнал към живота, му направи предложение — да се върне с него в Мензоберанзан. В ушите на Артемис Ентрери думите на наемника (които, горчиво се засмя той, бяха по-скоро заповед, отколкото предложение) прозвучаха като сбъдната мечта. Като че ли бе на път да се впусне в най-голямото приключение в живота си.
Само че приключението се бе превърнало в истински ад. Тук убиецът беше колнблут, другоземец, и живееше сред двадесет хиляди мрачни елфи, които съвсем не се славеха с търпимостта си към останалите народи. Не че мразеха хората повече, отколкото другите раси, ала положението му на колнблут неизменно го поставяше (него, чието име някога бе всявало страх надлъж и нашир из Царствата!) сред най-низшите редици на войската на Бреган Д’аерте. Нямаше никакво значение какво прави или кого побеждава — в обществото на Мензоберанзан Артемис Ентрери винаги щеше да заема двадесет хиляди и първото място.
А и паяците! Той мразеше паяци, а тук пълзящите гадини пъплеха навсякъде. Мрачните дори създаваха нови, още по-големи и отровни породи и отглеждаха гнусните същества като домашни любимци. Да убиеш паяк бе едно от най-страшните престъпления и се наказваше с дживвин куи’елгин, смърт чрез мъчения. Гъбената горичка и покритите с мъх и лишеи земи край езерото Донигартен в източния край на пещерата, където Ентрери често бе изпращан да надзирава работата на робите — гоблини, гъмжеше от паяци. Те лазеха в краката му, катереха се по тялото му, спускаха гнусните си нишки от тавана и се поклащаха на милиметри от позеленялото му лице.
Палачът вдигна сабята си и по острието заигра слабо сияние. Ако не друго, в града сега поне имаше повече светлина. От известно време и поради причини, които Ентрери не знаеше, в Мензоберанзан навсякъде горяха фенери и магически огньове.
— Никак няма да е разумно да изцапаш това прекрасно оръжие с елфическа кръв — долетя познат глас и Джарлаксъл прекрачи прага на пещерата.
— Нима предполагаш, че съм в състояние да нараня някой от могъщите елфи — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от сабята. — Как бих могъл аз, един иблит… — опита се да продължи той, но гръмкият смях на наемника не му даде възможност да довърши.
Убиецът най-сетне вдигна очи и видя, че Джарлаксъл е свалил широкополата си шапка и си играе с перото от диатрима.
— Никога не съм подценявал уменията ти, палачо — рече той, все така на Общия език. — Оцелял си в бой срещу Дризт До’Урден. Малцина в Мензоберанзан биха могли да се похвалят със същото.