— Двамата сме равни! — процеди Ентрери през стиснати зъби.
Заболя го от самото произнасяне на думите. Беше се изправял срещу Дризт на няколко пъти, ала само две от битките не бяха прекъснати преждевременно. И в двата случая Ентрери бе изгубил. Атака отчаяно жадуваше да обърне резултата в своя полза, да докаже, че не Дризт, а той е по-добрият боец! И все пак, дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност не иска отново да се бие със скиталеца. След първата загуба, която претърпя в зловонната клоака и мръсните улици на Калимпорт, Ентрери бе така обсебен от жаждата за отмъщение, че всичко в живота му се бе завъртяло около едно-единствено събитие — нов двубой с Дризт. Ала след второто поражение, което го бе оставило да виси полумъртъв и напълно безпомощен над каменистото дъно на брулената от ветровете клисура…
Ала какво, запита се убиецът. Защо вече не желаеше да се бие с изгнаника? Дали онова, което двамата искаха да си изяснят, вече бе доказано, или просто се страхуваше? Този въпрос го измъчваше, нямаше място у човек като Артемис Ентрери, също както в Мензоберанзан нямаше място за него самия.
— Двамата сме равни! — тихо повтори той, опитвайки се да убеди сам себе си.
— Не бих го казвал така открито, ако бях на твое място — отвърна Джарлаксъл. — Дантраг Баенре и Утегентал Дел’Армго биха се изправили един срещу друг в двубой на живот и смърт, само за да получат възможност да те убият.
По лицето на Ентрери не трепна нито едно мускулче, ала сабята му припламна, сякаш искаше да отрази бушуващите в гърдите му гордост и гняв.
Джарлаксъл отново се разсмя.
— Само за да получат възможност да се бият с теб — поправи се той и се поклони извинително.
Ентрери отново не трепна. Дали нямаше да успее да си възвърне част от изгубеното достойнство като убие някой от тези прославени Мрачни войни, питаше се той. Или отново щеше да загуби и да бъде принуден — по-страшно и от смъртта! — да живее с този срам?
С мъка се откъсна от тези мисли и рязко мушна сабята в ножницата си. Никога досега не се бе чувствал толкова несигурен! Дори когато беше още момче, което трябваше да оцелява само в безмилостния свят на калимпортските улици, Ентрери преливаше от самоувереност и винаги съумяваше да се възползва от нея. Ала не и тук, не и в това отвратително място!
— Бойците ти ме предизвикват! — сопна се той неочаквано, насочвайки раздразнението си към наемника.
Джарлаксъл се засмя и нахлупи шапката върху голата си глава.
— Убий неколцина — преспокойно предложи той и Ентрери не бе сигурен дали хладнокръвният, пресметлив елф се шегува или не. — Така останалите ще те оставят на мира.
Убиецът се изплю на пода.
Да го оставят на мира? Останалите щяха да го изчакат да заспи, за да го накълцат на парчета, после щяха да нахранят паяците в Донигартен с тялото му. При тази мисъл Ентрери усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Беше убил жена (което тук бе много по-страшно, отколкото убийството на мъж) и кой знае, може би точно в този миг някой от домовете в Мензоберанзан държеше домашните си любимци гладни, за да изостри апетита им и да ги подготви за предстоящия пир с човешко месо.
— Станал си толкова избухлив — рече Джарлаксъл, сякаш наистина му съчувстваше.
Ентрери въздъхна и като прокара език по пресъхналите си устни, отмести поглед. В какво се превръщаше? В Калимпорт, дори сред пашите и онези, които наричаше свои господари, винаги държеше нещата под свой контрол. Беше убиец, който работеше за най-подлите и лукави крадци в целите Царства и въпреки това никой никога е се бе опитвал да го изиграе, него, Артемис Ентрери. Как жадуваше отново да види бледото небе над Калимпорт!
— Не се бой, аббил — продължи Джарлаксъл, използвайки елфическата дума за „приятел“ — Ще дойде денят, в който отново ще видиш изгрева.
И той се усмихна широко, досетил се от изражението на палача, че правилно е прочел мислите му.
— Двамата с теб ще посрещнем утрото заедно, седнали на прага на Митрил Хол.
Преследването на Дризт продължаваше, разбра Ентрери. Само че този път, ако можеше да се съди по светлините и фенерите, Мрачните се канеха да смажат целия род Боен чук!
— Разбира се — подразни го Джарлаксъл, — ако домът Хорлбар не открие, че не друг, а ти посече тяхната матрона — майка.
И като тракна с ботуши и докосна шапката си, наемникът напусна стаята.
Джарлаксъл знаеше! А и убитата не е била обикновена жрица, а матрона — майка! Съвсем нещастен, Ентрери тежко се облегна на стената. Откъде можеше да предположи, че онова проклето чудовище в затънтената уличка ще се окаже матрона — майка!