Нямаше време да си задава много въпроси, затова сви рамене и я приближи към себе си.
Нищо не се случи.
Без да отпуска ръка, Кати-Бри се замисли за Дризт и опита да си се представи с абаносова кожа и тънките, изваяни черти на мрачен елф.
Внезапно усети как тялото й изтръпва, когато магията плъзна във вените й. Миг по-късно маската вече се държеше сама за лицето й. Макар да знаеше какво да очаква, младата жена примигна изумена, когато на светлината на Котешкото око видя, че ръката й е черна като нощта, а пръстите — по-тънки и изящни, отколкото преди.
Колко лесно бе станало всичко!
Искаше й се да има огледало, за да провери новата си външност, ала и без негова помощ знаеше, че промяната е пълна. Спомни си колко съвършено Ентрери се бе преобразил в Риджис, когато дойде в Митрил Хол; беше копирал и най-дребната подробност от облеклото му. При тази мисъл Кати-Бри сведе поглед към доста опърпаните си дрехи, а в ушите й отново зазвучаха разказите на Дризт за Мензоберанзан и за величествените и безмерно зли жрици на Лолт.
Скъсаният плащ, който обгръщаше раменете й допреди миг, беше отстъпил място на пищна аленочерна роба. Ботушите също бяха потъмнели, а върховете им се бяха завили изящно. Оръжията обаче си бяха останали същите и Кати-Бри не можеше да не си каже, че за това облекло най-подходяща е изумрудената кама на Ентрери.
Мислите й отново се върнаха към жестокото оръжие. Част от нея искаше да го захвърли в калта, така че никой, никога да не го открие. Пръстите бавно се сключиха около скъпоценната дръжка.
После разумът надделя и тя се отказа. Камата току-що я бе спасила — без нейна помощ сега щеше да лежи някъде и да гледа как кръвта й изтича, а с нея си отива и младият й живот. Колкото и жестока да бе тактиката, камата си оставаше просто едно оръжие (също както Таулмарил), а в този миг Кати-Бри наистина имаше нужда от нея. Дните в Подземния мрак скоро се превърнаха в седмица, после в две и Кати-Бри постепенно започна да свиква с кръвожадното острие.
Това беше Подземният мрак, където оцеляваха само суровите.
Сенки
Част трета
В Подземния мрак няма сенки.
Едва когато напуснах земните недра и заживях на Повърхността, разбрах какво означава този на пръв поглед незначителен факт; трябваше да позная светлината, за да видя разликата между сянка и тъма. В Подземния мрак няма сенки, не съществува онова загадъчно царство, където въображението е единствен и неоспорим владетел.
Колко невероятно нещо са сенките! Виждал съм собствения си силует, скрит само допреди миг зад гърба ми, да се устремява пред мен, докато слънцето се изкачва по небосклона; виждал съм как дребният лалугер внезапно придобива гигантски размери и мечешката му сянка заплашително се разпростира върху земята. Крачил съм из здрачни лесове, където последните слънчеви отблясъци превръщат зеления листак в сива пелерина, само за да се стопят миг по-късно, оставяйки след себе си островчета от тъмнина, където могат да проникнат единствено очите на въображението. Дали там не се е притаило някое чудовище? Орк или може би гоблин? А защо мракът да не крие приказно съкровище, като отдавна изгубен вълшебен меч или пък нещо простичко, като лисича дупка, в която малките спят, сгушени до майка си?
Когато бродя из някоя гора, обгърната от мек, привечерен сумрак, аз никога не съм сам. До мен крачи и въображението ми, изостря сетивата ми и ме подготвя за всяка изненада. Ала в Подземния мрак няма сенки и въображението няма къде да се приюти. Тук цари злокобно, неизменно, хищническо безмълвие, а опасността дебне зад всеки ъгъл.
Да си представяш, че наблизо се спотайва опасен неприятел, или че зад следващия ъгъл е скрито несметно съкровище, е забавно упражнение, което ти помага да стоиш нащрек и те кара да се чувстваш жив. Ала когато врагът много често е напълно реален, а не просто игра на въображението ти; когато всеки по-остър камък, всяка малко по-дълбока ниша, те изпълват с напрегнато очакване, тогава играта престава да бъде забавна.
В Подземния мрак няма място за въображение. Да си представиш, че иззад близката могила те дебне неприятел, може да отклони вниманието ти от отсрещната скала… където всъщност се е притаила истинската опасност. Да се замечтаеш, дори за миг, означава да приспиш бдителността си, а в Подземния мрак и най-малката непредпазливост означава сигурна смърт.