— Пак ли ще си губим времето с все същите празни приказки? — с престорено отегчение попита той. — Наистина, скъпи ми Фърбъл, започнах да се уморявам…
— Нашите войни заловиха мрачен елф — прекъсна го гномът и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш тази новина трябваше да впечатли събеседника му.
Джарлаксъл си придаде скептично изражение и разпери ръце:
— Е, и?
— От Мензоберанзан — продължи Фърбъл.
— Жена? — съдейки по значението, което гномът очевидно отдаваше на случилото се, наемникът предположи, че сигурно става въпрос за първожрица, макар да не бе чул някоя свещенослужителка да е в неизвестност (с изключение на Джерлис Хорлбар, разбира се, а и тя не бе точно в неизвестност).
— Мъж — отвърна Фърбъл и Джарлаксъл учудено повдигна вежди.
— Ами убийте го.
Фърбъл прехапа устни и нервно започна да потропва по каменния под.
— Но, скъпи ми съветнико, нима наистина вярваш, че един най-обикновен мъж е достатъчен, за да ни накара да преговаряме? — учуди се наемникът. — Нали не очакваш от мен да се втурна в Мензоберанзан и да моля събратята си да му се притекат на помощ? Да не би да смяташ, че матроните от Съвета ще разпоредят спиране на всякаква дейност из тези места заради някакъв си мъж?
— Значи признаваш, че онова, което става, се радва на одобрението на Съвета! — тържествуващо възкликна Фърбъл и размаха месестия си пръст пред лицето на Джарлаксъл, убеден, че най-сетне го е хванал в противоречие.
— Говорех хипотетично — поправи го елфът. — Просто се съгласявах с подозренията ти, за да отразя правилно мислите ти.
— Ти не знаеш мислите ми, Джарлаксъл — въпреки гордия тон, с който бяха изречени тези думи, за наемника бе повече от ясно, че Фърбъл започва да се изнервя от хладнокръвието му.
Винаги ставаше така. Двамата се срещаха, само когато Блингденстоун бе в сериозна опасност и обикновено Фърбъл се виждаше принуден да се раздели със значително количество скъпоценности.
— Каква е цената? — направо попита гномът.
— Цената? — престори се, че не го разбира Джарлаксъл.
— В опасност е градът ми! — остро възкликна Фърбъл. — И Джарлаксъл знае защо!
Елфът не каза нищо, само се засмя и направи крачка назад.
— Джарлаксъл знае и името на пленника — продължи гномът, опитвайки се на свой ред да звучи лукаво.
За първи път, макар и само за миг, в очите на наемника проблесна искрица интерес.
Всъщност Фърбъл изобщо не бе възнамерявал да стига чак дотук. Не биваше да разкрива самоличността на „пленения“ елф — в крайна сметка Дризт До’Урден беше приятел на Белвар Дисенгалп, най-почитаемия надзирател. Скиталецът не беше враг на Блингденстоун и дори бе помогнал на свиърфнеблите, когато преди двадесетина години за пръв път се озова в града им. А по всичко личеше, че при завръщането си отново бе застанал на тяхна страна и за да ги защити бе вдигнал оръжие срещу собствените си събратя.
При все това, за Фърбъл най-важно си оставаше добруването на народа му. Ако трябваше да издаде името на Дризт, за да разбере каква заплаха е надвиснала над Блингденстоун, щеше да го стори на драго сърце.
Разговорът най-сетне започваше да става интересен и Джарлаксъл дълго не продума, обмисляйки следващия си ход. Предполагаше, че гномовете са заловили разбойник, навярно бивш член на Бреган Д’аерте. Или пък се бяха добрали до сина на някое благородническо семейство! Очите на наемника заискриха жадно при мисълта за печалбата, която това можеше да донесе на Бреган Д’аерте.
— Значи си има име? — уж нехайно попита той.
— И още как. Дори ние го знаем — за миг Фърбъл повярва, че най-сетне е спечелил превъзходство над хитрия си събеседник.
Само че загадъчният му отговор издаваше повече, отколкото той предполагаше. Малцина мрачни елфи бяха известни по име сред жителите на Блингденстоун и Джарлаксъл съвсем лесно можеше да провери къде се намира всеки един от тях в този момент. Очите му се разшириха от изненада, ала той побърза да надене равнодушната си маска, докато наум трескаво прехвърляше многобройните възможности, които този неочакван развой предлагаше.
— Кажи ми какво става — настоя Фърбъл. — Защо елфите от Мензоберанзан се навъртат край Блингденстоун? Кажи ми и ще получиш името!