— Задръж си името — подигравателно се изсмя Джарлаксъл. — Какво става ли? Нали вече ти казах да обърнете внимание на Чед Насад или развилнели се младежи, навярно студенти, пуснати във ваканция от Академията.
Фърбъл нервно заподскача на мястото си, стиснал юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху непредсказуемия наемник. Чувството, че най-после е спечелил надмощие, се изпари така бързо, както се бе появило.
— Скъпи ми Фърбъл — измърка Джарлаксъл. — Защо всъщност се срещаме, когато по всичко личи, че нямаме нищо важно за обсъждане? А и никак не е разумно ти и твоите придружители да се отдалечавате толкова много от Блингденстоун… не и в тези мрачни времена.
Дребният гном изръмжа, обзет от безсилен гняв — за кой ли път наемникът уж случайно намекваше, че в Мензоберанзан наистина кроят нещо и че зачестилите нападения са част от много по-мащабен и зловещ план.
С все същото невъзмутимо изражение, Джарлаксъл стоеше само на метър от него и го наблюдаваше с развеселена усмивка, която дори не се опитваше да скрие. И днес нямаше да научи нищо съществено, осъзна най-сетне Фърбъл и като се поклони отсечено, изхвърча от стаята, ритайки всеки по-голям камък, имал глупостта да се изпречи на пътя му.
Джарлаксъл почака известно време, за да е сигурен, че гномовете са си отишли, после вдигна ръка към тунела зад гърба си. Скритият му придружител се оказа човек, макар очите му да грееха с инфрачервен блясък — дар от една върховна жрица.
— Забавно ли ти беше? — попита го Джарлаксъл на Общия език.
— И доста полезно — отвърна Ентрери. — Когато се върнем в града, за теб няма да представлява никаква трудност да откриеш самоличността на пленения елф.
Джарлаксъл му хвърли изпълнен с любопитство поглед.
— Нима вече не си се досетил кой е той?
— Не съм чул скоро да е изчезвал някой благородник — при тези думи Ентрери изпитателно се взря в наемника — пропуснал ли бе нещо? — Пленникът не може да не е благородник — бавно продължи той. — Няма как да бъде иначе, след като гномовете също знаят името. Благородник или търговец, който обича приключенията.
— Ами ако ти кажа, че елфът в Блингденстоун съвсем не е затворник — подсказа му Джарлаксъл и по абаносовото му лице заигра лукава усмивка.
Ентрери го зяпна учудено, без да разбира накъде бие.
— Но да! — възкликна наемникът миг по-късно. — Та ти всъщност не знаеш нищо за случилото се тогава и няма как да сглобиш мозайката. Някога имаше един елф, който напусна Мензоберанзан и известно време остана при свиърфнеблите. Учудва ме само това, че след толкова години е решил да се завърне, наистина не го очаквах.
— Нали не намекваш, че… — Ентрери не можа да продължи, напълно поразен от този неочакван развой на събитията.
— Точно така! — увери го Джарлаксъл и обърна поглед към тунела, по който се бе отдалечил Фърбъл. — По всичко личи, че мухата сама дойде при паяците.
Палачът не знаеше какво да мисли. Дризт До’Урден тук, в Подземния мрак! Как ли щеше да се отрази това на предстоящото нападение над Митрил Хол? Дали Мрачните щяха да се откажат от плана си? Щяха ли да му отнемат и последната надежда някога отново да зърне Повърхността?
— Какво ще правим? — попита той и в гласа му звъннаха отчаяни нотки.
— Какво ще правим? — Наемникът се облегна на стената и избухна в гръмогласен смях. — Какво ще правим ли? Нищо, разбира се, просто ще гледаме отстрани и ще се забавляваме!
Ентрери не бе особено изненадан, не и след като поразмисли малко. Джарлаксъл обожаваше подобни иронии на съдбата (и точно благодарение на това вече толкова дълго оцеляваше в хаотичния свят на Мензоберанзан), а този обрат наистина си го биваше. За наемника животът бе просто игра, на която той се наслаждаваше, без да се замисля много-много за последиците или да се измъчва от ненужни угризения на съвестта.
Само допреди няколко месеца палачът щеше да го разбере, някога и той самият мислеше по същия начин. Ала не и сега. Твърде много бе заложено на карта за Артемис Ентрери, нещастния, отчаян убиец. Неочакваната поява на Дризт До’Урден толкова близо до Мензоберанзан неизбежно повдигаше важни въпроси за бъдещето му… бъдеще, което започваше да изглежда все по-мрачно.
Веселият смях на Джарлаксъл все така огласяше стаята. Потънал в нерадостни мисли, палачът невиждащо се взираше в тунела, който водеше към града на гномовете, и му се струваше, че някъде там в далечината съзира чифт дълбоки лавандулови очи.