Очите на своя най-омразен враг.
Познатата обстановка му действаше успокояващо. Струваше му се, че сънува — малкото каменно жилище бе досущ като в спомените му, дори старият хамак си бе тук и лекичко се поклащаше.
Ала Дризт знаеше, че е буден; разбираше го по вцепенението, което бе сковало тялото му от кръста надолу — толкова пълно, че не усещаше нито конопените въжета на хамака, нито смъденето в босите си крака.
— Буден? — долетя глас от съседната, значително по-малка стаичка.
Дризт неволно трепна — толкова отдавна не бе чувал тази причудлива смесица от елфическа напевност и твърди джуджешки съгласни. Бяха минали повече от двадесет години, откакто не го бе използвал, а ето че сега езикът на свиърфнеблите бързо се завръщаше в съзнанието му, сякаш едва вчера бе напуснал Блингденстоун. Не му беше особено лесно, но накрая успя да обърне глава и да погледне приближаващия се надзирател.
Сърцето му се сгря при вида на стария му приятел.
Белвар — поостарял, но все още силен и изпълнен с живот — доволно плесна с „ръце“, когато се убеди, че скиталецът е буден.
Дризт искрено се радваше да види колко добре се справя гномът с изкусно изработените си метални „длани“. Не друг, а собственият му брат, Дайнин До’Урден, бе осакатил Белвар, когато двамата се срещнаха за първи път, още преди Дризт да напусне Мензоберанзан. При едно стълкновение между елфи и свиърфнебли, Дризт бе пленен от Белвар, но Дайнин бързо му се притече на помощ и ролите се размениха.
Единствено застъпничеството на Дризт бе спасило гнома от смърт, ала младият елф дори не успя да се зарадва на малката си победа — жестокият му брат нареди да отсекат ръцете на злощастния Белвар. А в суровия свят на Подземния мрак, слабите и сакатите не оцеляваха дълго.
Когато известно време след това Дризт потърси убежище в Блингденстоун и отново се срещна с Белвар, с облекчение откри, че свиърфнеблите — така различни от злите елфи — не бяха изоставили ранения си другар. За дясната му ръка те бяха изковали от най-чист митрил глава на чук — покрита с изящни руни и красиво гравирани образи на най-различни могъщи създания, включително и един земен дух. Не по-малко впечатляваща бе и лявата му ръка, която сега завършваше с двуглава кирка. Освен че бяха превъзходни и като оръжия, и като миньорски инструменти, чукът и кирката бяха допълнително подсилени с магия. Дризт със собствените си очи бе виждал Белвар да прокопава тунел в яка скала по-бързо, отколкото къртица в мека пръст.
Така се радваше, че времето се бе оказало благосклонно към Белвар, първия му приятел от друга раса (всъщност първия му истински приятел след Закнафейн) и че всичко при него изглежда наред.
— Магга каммара, елфе! — засмя се гномът и се приближи до хамака. — Бях започнал да си мисля, че никога няма да се събудиш!
Магга каммара — в името на камъка. Шеговитото възклицание, което Дризт не бе чувал повече от двадесет години, му подейства приятно успокояващо и го пренесе назад във времето, към месеците, прекарани в Блингденстоун като личен гост на Белвар.
Откъсна се от тези мисли и забеляза, че приятелят му стои до него и внимателно се взира в краката му.
— Как са? — загрижено попита гномът.
— Никак — отвърна скиталецът. — Изобщо не ги усещам!
Белвар кимна и почеса месестия си нос с върха на двуглавата кирка.
— Използвали са трошачка — отбеляза той.
Дризт учудено повдигна вежди.
— Трошачка — повтори приятелят му и отиде до солидния скрин, който стоеше край отсрещната стена.
Отвори вратичката с помощта на кирката, после бръкна вътре с две ръце и много внимателно извади нещо.
— Съвсем ново оръжие — обясни той. — Използваме го едва от няколко години.
Странният предмет доста наподобяваше боброва опашка; единият му край бе възтесен и очевидно служеше за дръжка, докато другият бе широк и се извиваше под причудлив, остър ъгъл. Беше съвсем гладък, с изключение на един назъбен и доста злокобно изглеждащ ръб.
— Трошачка — потрети Белвар и се опита да я вдигне, за да може Дризт да я разгледа по-добре; не успя обаче да я задържи и тя издрънча на пода.
Без ни най-малко да се притесни, той сви рамене и се вгледа в металните си „ръце“:
— Добре, че си имам мои собствени оръжия — засмя се той.
После вдигна очи към скиталеца и продължи: