Дризт тихичко скочи на земята и сви зад ъгъла, вдигнал ръце в безмълвен поздрав (със задоволство установи, че още си спомня езика на жестовете, макар пръстите му да бяха поотвикнали от сложните движения).
Жената побутна спътника си (и очевидно неин телохранител) напред, после направи крачка встрани, за да вижда какво става. Мъжът светкавично извади малък арбалет (върхът на стреличката със сигурност беше напоен със силна приспивателна отвара) и го насочи към натрапника.
— Кой си ти? — също така беззвучно попита жената.
— Всичко, което остана от един патрул, имал неблагоразумието да се приближи твърде много до Блингденстоун — отвърна Дризт.
— Значи трябва се прибереш през входа край Тиер Брех — жената реши да изостави езика на жестовете и звукът на гласа (който като гласа на всяка елфическа жена можеше да бъде както невероятно мелодичен, така и неприятно рязък) върна Дризт години назад и му помогна да осъзнае по-ясно отвсякога, че от Мензоберанзан го делят едва няколко мили.
— Нямам особено желание да се „прибирам“ — отговори Дризт. — Не и ако всички ще разберат за завръщането ми.
Думите му бяха съвсем правдоподобни, убеден бе той. Ако наистина беше единственият оцелял от избит патрул, то тогава в Академията го очакваше суров разпит. Преподавателите щяха да го обсипват с въпроси, докато не се уверят, че не е имал пръст в разгрома на отряда… или докато мъченията не го убиеха.
— Как се казва първият дом? — попита жената, без да откъсва поглед от лавандуловите му очи.
— Баенре — незабавно отвърна Дризт, без ни най-малко да се изненада от тази проверка — шпиони от съседните градове съвсем не бяха рядкост в Мензоберанзан.
— А, най-малкият им син? — жената продължаваше да се взира в необикновените му очи, извила устни в похотлива, жадна усмивка.
По щастлива случайност Дризт и най-младият син на дома Баенре бяха съученици от Академията… разбира се, при условие, че прастарата матрона — майка не бе родила още едно момче през тридесетте години, в които бе отсъствал от града.
— Берг’инйон — уверено отговори той и сложи ръце на кръста си, уж случайно, а всъщност, за да са по-близо до дръжките на двата ятагана в случай на нужда.
— Ами ти? — не се отказваше жената и прокара език по устните си — очевидно непознатият бе предизвикал любопитството й.
— Никой, който да е от значение — отвърна Дризт и се насили да отвърне на погледа й.
Надзирателката потупа придружителя си по рамото и му даде знак да си върви.
— Освобождаваш ли ме от тази досада? — обнадеждено попита той на езика на жестовете.
— Този бол ще заеме мястото ти днес — измърка жената, наричайки Дризт с елфическата дума за нещо загадъчно и интригуващо.
Спътникът й се усмихна широко и тъкмо се канеше да прибере арбалета си, когато погледът му се спря на група гоблини, имали нещастието да застанат наблизо. Усмивката му стана още по-широка и той се прицели.
Дризт не опита да се намеси, макар че тази жестокост (дори към същества като гоблините) накара сърцето му да се свие от болка.
— Не! — обади се надзирателката и замени стреличката в тетивата с друга. — Твоята просто ще го приспи — обясни тя и избухна в зъл смях.
Мъжът я изгледа недоумяващо, после внезапно разбра. Избра си един гоблин, който се разхождаше безцелно покрай брега, и стреля. Злощастното създание потръпна от удара и политна назад. Отчаяно опита да се обърне, ала не успя и се прекатури в езерцето.
Дризт прехапа устни, досетил се по вялите движения на гоблина, че стреличката трябва да бе напоена с парализираща отрова, която сковаваше тялото, но го оставяше в пълно съзнание. Без да може да контролира крайниците си, гоблинът със сигурност щеше да се удави и, което бе най-ужасното, вече разбираше каква страшна участ го очаква. Някак си успя да се извие и да задържи глава над водата, ала Дризт знаеше, че изтощението ще го надвие много преди действието на вцепеняващата отвара да е отминало.
Злият елф се разсмя с глас, после прибра арбалета в мъничкия калъф, скрит под дрехите му, и се скри в тунела вляво от скиталеца. Не беше направил и десетина крачки, когато жената отново размаха камшика си и нареди на останалите надзиратели да поемат по десния коридор.
Сетне се обърна към Дризт:
— Какво чакаш?
Скиталецът кимна към давещия се гоблин, който панически пляскаше в езерцето, мъчейки се да не гълта вода. От устните му се откъсна принуден смях, сякаш грозната сцена искрено го забавляваше, ала в действителност с огромно усилие се удържаше да не удуши жестоката надзирателка с голи ръце.