През цялото време, докато робите напускаха галерията под зоркото наблюдение на Мрачните, Дризт се оглеждаше за възможност да измъкне окаяното създание на сушата, където действието на парализиращата отрова можеше и да не бъде фатално. Ала спътницата му нито за миг не свали очи от него и той се досети, че трябва да си бе наумила нещо, за да го вземе със себе си. В края на краищата, защо самата тя не бе отишла да си почине след неочакваната му поява?
Последното, което скиталецът чу, докато се отдалечаваше от галерията, бяха предсмъртните хрипове на умиращия гоблин. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да прикрие отвращението и гнева си. Независимо колко пъти ставаше негов свидетел, Дризт До’Урден никога нямаше да свикне с безсърдечието на събратята си.
Нещо, за което бе дълбоко благодарен.
Глава 15
Маска
Никога досега не бе виждала подобни създания. Донякъде приличаха на гномовете от Повърхността, ала за разлика от тях, тези бяха съвсем плешиви, а кожата им, поне доколкото виждаше на звездната светлина, разпръсквана от магическата диадема, имаше сивкав оттенък. Високи не повече от метър, те бяха набити и изглеждаха яки почти като джуджета; инструментите, които носеха и превъзходните доспехи, с които бяха облечени, красноречиво говореха, че и те са опитни миньори и ковачи.
Дризт беше разказвал за свиърфнеблите, гномовете, населяващи Подземния мрак, и Кати-Бри предположи, че съществата, които сега стоят пред нея, са точно това. Все пак не можеше да бъде напълно сигурна — кой знае дали не се бе натъкнала на някакви далечни родственици на дуергарите, злите сиви джуджета.
Беше приклекнала насред неголяма горичка от тънки, високи сталагмити, а наоколо се пресичаха десетки коридори. Свиърфнеблите (ако това наистина бяха свиърфнебли) се бяха появили от един от тези коридори и сега се разхождаха на около десетина метра от нея и оживено обсъждаха нещо, без да обръщат никакво внимание на групичката сталагмити.
Кати-Бри не бе сигурна как да постъпи. Ако пред себе си наистина имаше гномове (а тя бе почти сигурна в това), те можеха да се окажат ценни съюзници. Как обаче да ги заговори? Не разбираше езика им, нито пък те — нейния и най-вероятно не знаеха почти нищо един за друг.
В крайна сметка реши, че най-разумно ще бъде да остане на мястото си и да изчака непознатите създания да отминат. Само че Кати-Бри, неопитна в особеностите на Подземния мрак и инфрачервеното зрение, дори не подозираше, че температурата на тялото й значително надвишава тази на хладните скали и издава присъствието й по-ясно и от запалена факла.
Докато тя търпеливо чакаше гномовете да си тръгнат, те незабелязано плъзнаха из тунелите наоколо, за да проверят дали тази елфическа жрица (Кати-Бри все още носеше маската) е част от по-голям отряд, или е тук сама. Изминаха няколко минути. Внезапно младата жена сведе поглед към ръката си, усетила някакво странно трептене в камъка. Тя любопитно се взираше в изтръпналата си длан — нямаше как да знае, че свиърфнеблите общуват посредством телепатия и психокинеза, с чиято помощ си предават мисли, дори ако между тях се издигат яки скали. А пък една по-чувствителна ръка бе в състояние да усети вибрациите, които преминаваха през камъните при тези безмълвни разговори.
Точно този път, едва доловимото трептене означаваше едно-единствено нещо — гномовете току-що се бяха уверили, че непознатата жрица е съвсем сама.
Изведнъж един от свиърфнеблите подхвана заклинателен напев, чиито думи Кати-Бри не разбираше, и хвърли неголям скален къс към нея. Тя още по-плътно се долепи до сталагмита, зад който се криеше, и се поколеба дали да изскочи навън с вдигнати ръце или да извади Таулмарил и да се опита да изплаши нападателите си.
Хвърленият камък се претърколи един-два пъти и се разби на десетки парченца, които се търкулнаха във всички посоки из сталагмитовата горичка. После отломките запушиха и зацвърчаха, земята под тях силно потрепери.
Преди да успее да направи каквото и да било, камъните пред нея започнаха да се разрастват, досущ като гигантски мехур, и постепенно отстъпиха място на петметрово човекоподобно туловище, което сякаш изпълни целия коридор. Два от сталагмитите, издигащи се там, където се бе образувало чудовището, сега стърчаха от масивния му гръден кош — страховити шипове, които можеха да пронижат и най-коравата митрилна броня.