— Дризт До’Урден? — обнадеждено попита тя.
Сивите очи на Пумкато се разшириха и той бавно кимна, сякаш вече се бе досетил и сам. Опитвайки се да скрие отвращението си от външния й вид (свиърфнеблите очевидно не намираха обитателите на Повърхността за особено красиви), той протегна ръка и й помогна да се изправи.
Кати-Бри бавно стъпи на крака и отпрати Гуенивар, докато Пумкато правеше същото със земния дух.
— Колсен’шеа орб — прошепна Джарлаксъл, магически израз, който рядко някой се осмеляваше да изрече в Мензоберанзан и който означаваше „да отскубнеш крачката на паяк“.
Паролата очевидно действаше, защото привидно обикновената стена пред него потрепери и се превърна в паяжина. Отворът, който зейна миг по-късно, беше достатъчно голям, за да пропусне него и човека, когото водеше със себе си.
Дори Джарлаксъл, който обикновено можеше да предвиди почти всичко, бе изненадан — при това приятно — когато видя, че в малката стаичка (личния кабинет на Громф в Сорсъри, магическата школа на Академията) го очаква не друг, а самата Триел Баенре. Джарлаксъл се надяваше да открие Громф, ала Триел беше още по-добър свидетел на завръщането му.
Ентрери го последва и при вида на избухливата жрица мъдро остана до вратата, опитвайки се да не привлича вниманието върху себе си. Стаичката, като повечето помещения в кулата на магьосниците, беше окъпана в мек, синкав светлик; писалището, трите стола и голяма част от пода бяха отрупани със свитъци; върху лавиците на стените бяха наредени безброй големи, здраво захлупени стъкленици, както и по-малки съдове с формата на пясъчен часовник и отворени отгоре, до тях пък лежаха плътно увити пакети. Насред бъркотията се търкаляха десетки други предмети, за чието предназначение дошлият от Повърхността убиец си нямаше и най-малка представа, нито пък причудливият им вид можеше да му подскаже нещо.
— Осмеляваш се да водиш един колнблут в Сорсъри? — изненадано повдигна вежди Триел.
Ентрери все така не откъсваше очи от пода, макар че успя да хвърли един-два скришни погледи на дъщерята на Баенре. Преди не я бе виждал на толкова силна светлина и сега нямаше как да не си помисли, че тя съвсем не е толкова хубава, колкото повечето елфи. Беше прекалено ниска, раменете й бяха доста широки, а чертите на лицето — твърде ъгловати. Стори му се странно, че Триел се бе издигнала толкова високо в йерархията на една раса, за която физическата красота бе от първостепенно значение.
Ентрери не разбираше много от езика на Мрачните, ала не му бе никак трудно да се досети, че Триел най-вероятно го беше обидила. Едва допреди месец гордият убиец би извадил оръжие на всеки, имал дързостта да го нагруби, ала не и тук, на това чуждо място и със сигурност не срещу Триел Баенре. Джарлаксъл го бе предупреждавал за нея навярно десетки пъти — Триел просто си търсеше повод да го убие… всъщност, злата жрица винаги си търсеше повод да убие всеки колнблут, имал нещастието да се мерне пред очите й, както и не един и двама елфи.
— Водя го на много места — спокойно отвърна Джарлаксъл. — Не мислех, че брат ти ще има нещо против.
Триел демонстративно се огледа наоколо — мекият стол зад писалището, изкусно изработено от джуджешки кости, бе празен; нямаше врати, които да водят до съседни помещения, не се виждаха и други скривалища. Громф просто не бе там.
— Би трябвало да е тук — рече наемникът. — Какво иначе ще търси в кабинета му една матрона — повелителка от Арах-Тинилит? Доколкото си спомням, това е нарушение на правилата… поне толкова сериозно, колкото и да доведеш представител на друга раса в Сорсъри.
— Внимавай чии действия поставяш под съмнение — сряза го Триел.
— Асанкве — отвърна Джарлаксъл и се поклони.
Изборът на думата не бе случаен — асанкве можеше да означава не само „както кажеш“, но и „ти също“.
— Защо си тук? — попита Триел.
— Много добре знаеше, че ще дойда — отговори наемникът.
— Аз знам много неща — съгласи се тя. — Но искам ти да ми обясниш какво търсиш в Сорсъри и то не къде да е, а в личните покои на градския архимагьосник, като при това влизаш през тайна врата, запазена единствено за най-високопоставени преподаватели.
Джарлаксъл бръкна в гънките на черното си наметало и извади паяковата маска, с чиято помощ се прехвърляше през вълшебната ограда, опасваща двора на Баенре. Рубиненочервените очи на Триел се разшириха от смайване.