— Майка ти ми нареди да я върна на Громф — кисело обясни наемникът.
— Тук? — сепна се жрицата.
Резкият тон извика тънка усмивчица върху устните на Джарлаксъл и той хвърли скришен поглед на Ентрери, за да е сигурен, че убиецът слуша внимателно и си вади правилните заключения.
— Громф ще си я вземе оттук — отвърна той, после отиде до писалището от джуджешки кости и като промърмори нещо съвсем тихо, бързо я мушна вътре, въпреки протестите на Триел. Тя също се приближи и подозрително се взря в затвореното чекмедже. Очевидно бе, че Громф го бе омагьосал и заключил с тайна парола.
— Отвори го! — нареди тя. — Аз ще пазя маската, докато Громф се върне.
— Не мога — излъга наемникът. — Паролата се използва само веднъж, после се променя.
Прекрасно разбираше, че навлиза в опасни води, ала също така знаеше, че Триел и брат й почти не си говорят. Освен това Громф рядко посещаваше кабинета си в Сорсъри, особено сега, когато бе толкова зает с приготовленията за похода срещу Митрил Хол. Джарлаксъл беше дошъл тук, защото на всяка цена искаше да се отърве от маската и то най-добре пред свидетели, за да е сигурен, че впоследствие никой няма да може да я свърже с него. Въпросът бе там, че в Мензоберанзан нямаше друг начин (включително и най-могъщото заклинание), което да е в състояние да пренесе някого през магическата ограда на дома Баенре. А ако нещата се развиеха така, както Джарлаксъл очакваше, маската много скоро щеше да се превърне в изключително ценно притежание… и изобличаващо доказателство.
Триел тихичко зашепна нещо и продължи да се взира в затвореното чекмедже. Ясно различаваше сложната игра на магическата енергия, древни руни и могъщи знаци, ала те бяха толкова гъсто преплетени, че щеше да бъде трудно да ги преодолее. Дори Триел, която бе една от най-могъщите жрици в града, не смееше да се изправи очи в очи с изкусния си брат. С едно последно заплашително смръщване към Джарлаксъл, тя пристъпи към Ентрери.
— Погледни ме! — нареди тя на Общия език, което доста учуди убиеца, тъй като малцина в Мензоберанзан говореха езика на Повърхността.
Той вдигна очи от пода, мъчейки се да изглежда покорен, с прекършен дух;, ала дъщерята на Баенре бе прекалено опитна в подобни игри и с лекота съзря скритата му сила. Дори се усмихна, сякаш наистина одобряваше онова, което виждаше.
— Какво знаеш ти за това? — заповеднически попита тя.
— Само каквото Джарлаксъл счита за необходимо да ми каже — отвърна той и срещна погледа, изоставяйки всякакви преструвки. Ако Триел Баенре искаше да премерят силата на волята си, нямаше да бъде никак лесно да уплаши убиеца, който беше оцелял и покорил най-опасните улици в цял Фаерун.
Жрицата издържа стоманения му поглед, но бързо се убеди, че няма да успее да изкопчи нищо от него.
— Вървете си — обърна се тя към Джарлаксъл, все още използвайки езика на Повърхността.
Наемникът се втурна покрай нея, дърпайки Ентрери след себе си.
— Бързо! — рече той. — Когато Триел се опита да отвори чекмеджето, ние двамата отдавна трябва да сме напуснали Сорсъри!
С тези думи те изскочиха от стаичката, а магическата врата се затвори зад гърба им, отстъпвайки място на здрава стена, която може и да нямаше по-специално предназначение, но поне беше сигурна преграда между тях и лютите клетви на Триел.
Ала дъщерята на Баенре всъщност бе по-скоро заинтригувана, отколкото истински вбесена. Вече бе повече от очевидно, че в случая, освен интересите на майка й и нейните собствени, бяха намесени и тези на Джарлаксъл и всеки от тримата имаше различни намерения и планове. Наемникът си бе наумил нещо, тя бе сигурна, и то несъмнено засягаше и Артемис Ентрери.
Когато се озоваха на сигурно място извън Тиер Брех и Академията, Джарлаксъл преведе на Ентрери всичко, което си бяха говорили с Триел.
— Доколкото разбирам, не си казал за предстоящата поява на Дризт тук, в Мензоберанзан — отбеляза убиецът.
Беше си помислил, че разговорът между двамата се е въртял предимно около тази важна новина, ала ето че наемникът дори не я бе споменал.
— Триел си има свои собствени начини да научава важните неща — отвърна Джарлаксъл. — Нямам намерение да я улеснявам ненужно… не и ако няма какво да спечеля от това!
Ентрери се усмихна, после прехапа долната си устна и се замисли над думите му. В този пъклен град винаги ставаше нещо, каза си той. Нищо чудно, че Джарлаксъл толкова много се наслаждаваше на живота в него! Ентрери почти съжали, че не е елф на мрака и не може да си извоюва местенце в тукашната йерархия, вървейки по ръба на катастрофата, както правеше Джарлаксъл. Почти.