— Кога матрона Баенре ти нареди да върнеш маската? — попита той.
— Преди известно време — неопределено отвърна наемникът. Двамата съвсем наскоро бяха напускали Мензоберанзан, за да се срещнат с информатора от града на свиърфнеблите. Бяха минали едва няколко дена от завръщането им и поне доколкото палачът знаеше, Джарлаксъл изобщо не се бе доближавал до дома на Баенре.
— За да я оставиш в Академията? — продължи да го разпитва Ентрери.
Нещо в цялата тази история го озадачаваше. А и защо Джарлаксъл го бе взел със себе си? Никога досега не го бяха канили в това свещено място, веднъж дори бяха отказали да го пуснат, когато бе поискал да придружи Джарлаксъл до войнската школа. Тогава наемникът му бе обяснил, че присъствието на един колнблут в Мелей-Магтеър е твърде рисковано, а ето че сега, по някаква незнайна причина, бе решил да го заведе в далече по-опасния Сорсъри.
— Е, тя не уточни къде точно да я оставя — призна елфът.
Ентрери не каза нищо, макар вече да се досещаше какво точно се крие зад тези думи. Паяковата маска бе наистина ценна, а в ръцете на някой недоброжелател можеше да се превърне в немалка заплаха за защитата на Баенре. Мястото й бе в добре охранявания дом на Баенре и никъде другаде.
— Колко е глупава Триел — уж между другото подхвърли Джарлаксъл. — Същата дума, асанкве, отваря чекмеджето. Би трябвало да знае, че брат й не смята за необходимо да си губи времето като непрекъснато променя паролите си — толкова е сигурен, че никой не би се осмелил да го ограби — засмя се той.
Ентрери се присъедини към него, по-скоро заинтригуван, отколкото развеселен. Наемникът никога не казваше каквото и да било без причина, така бе и този път.
Ала каква ли беше причината?
Глава 16
Мензоберанзан
Салът бавно се плъзгаше по повърхността на Донигартенското езеро, чиито черни води се плискаха в източния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан. Дризт седеше на носа и се взираше на запад, докато пещерата бавно изплуваше пред очите му, макар че всичко изглеждаше някак странно размазано. В началото скиталецът го отдаде на топлите течения и не му обърна особено внимание. Връхлетяха го безброй спомени, миналото се завърна с всичка сила.
Отмерените напеви на гребците зад него му действаха успокояващо и му помагаха да въведе ред в обърканите си мисли.
Затвори очи и пренастрои зрението си от инфрачервената към видимата част на спектъра. Прекрасно помнеше великолепието на Мензоберанзан, изкусно оформените сталагмити и сталактити, обвити в мекия зрак на магически огньове, искрящи в пурпурно и синьо.
Изобщо не бе подготвен за онова, което видя, щом отново отвори очи. Градът беше окъпан в светлина! Не просто трепкащи пламъчета, а ярки бели и жълти точици в далечината — факли и многобройни магически приспособления. За един съвсем кратък миг Дризт си позволи да повярва, че светлината е знак за промяна към по-добро у събратята му. Винаги бе свързвал вечната тъма на Подземния мрак със злината на елфите или поне я смяташе за пряка последица от черните им дела.
Но защо им бяха светлините? Не беше толкова дързък, за да си мисли, че имат нещо общо с неговото преследване. Не вярваше да е чак толкова важен за събратята си и нямаше ни най-малка идея какво става, с изключение на тревогите на свиърфнеблите, че нещо не е наред. Изобщо не подозираше за планирания поход към Повърхността и сега в ума му запрепускаха десетки въпроси. Елфите, и най-вече жената, нямаше как да не знаят отговорите, ала как можеше да отвори дума за това, без да издаде откъде всъщност идва?
Сякаш разбрала затруднението му, надзирателката се появи точно в този миг и седна притесняващо близо до него.
— Бавно се точат дните на Острова на ротите — измърка тя, без дори да се опитва да скрие сластния огън в рубиненочервените си очи.
— Никога няма да свикна със светлината — смени темата той и обърна поглед към града, с надеждата, че жената може да се разприказва за това. — Очите ме болят от нея.
— Разбира се — при тези думи надзирателката се приближи още повече и дори пъхна ръка в сгъвката на лакътя му. — Не се тревожи, имаш достатъчно време да привикнеш.