Достатъчно време? Достатъчно време преди кое, искаше да попита скиталецът, усетил по тона, че става дума за някакво предстоящо събитие. Само че не знаеше как да започне, освен това надзирателката продължаваше да се притиска все по-плътно до него и той разбра, че го очакват неприятности.
В света на Мрачните мъжете бяха по-низшия пол и да отхвърлят някоя жена, „благоволила“ да ги пожелае, можеше да им навлече сериозни проблеми.
— Казвам се Кариса — прошепна надзирателката в ухото му. — Кажи ми, че копнееш да бъдеш мой роб.
Дризт рязко се изправи и извади ятаганите си. После обърна гръб на спътницата си и се взря в езерото, за да покаже, че не е искал да я заплашва.
— Какво има? — изненада се Кариса.
— Нещо помръдна там долу — излъга скиталецът. — Водата се развълнува съвсем слабо, сякаш нещо мина под сала.
Кариса се понамръщи, но все пак стана и също се загледа в черното езеро. Всички в Мензоберанзан знаеха, че в привидно спокойните води на Донигартен се спотайват зловещи създания. Мензоберанзанските надзиратели често се забавляваха, като караха неколцина гоблини и орки да достигнат брега с плуване, за да видят дали някое от злощастните създания няма да бъде повлечено към дъното, за да срещне ужасната си смърт там.
Изминаха няколко мига, в които единственият звук, нарушаващ тишината, бе жаловитият напев на орките и тихият плясък на греблата им.
Отнякъде се появи още един елф и се присъедини към двамата, вперил подозрителен поглед в обляния в синкав светлик ятаган на скиталеца.
— Превръщаш ни в мишена за всички врагове, дебнещи наоколо! — обърна му внимание той на езика на жестовете.
Дризт побърза да прибере оръжията в ножниците и отново настрои очите си към инфрачервената част на спектъра.
— Ако враговете ни се крият под водата — също така безмълвно отвърна той, — то и самото движение на сала ни издава.
— Тук няма никакви врагове — изрече на глас Кариса и даде знак на новодошлия да се върне на мястото си.
Когато той си тръгна, надзирателката обърна похотлив поглед към Дризт.
— Войн? — попита тя, взирайки се с интерес в лавандуловите му очи. — Водач на патрул, навярно?
Дризт кимна. Това не беше лъжа — някога наистина беше водач на патрулиращ отряд.
— Много добре — отбеляза Кариса. — Обичам мъже, които си заслужават усилието.
После вдигна очи и като забеляза, че бързо се приближават до Острова на ротите, добави:
— Ще поговорим по-късно, надявам се — прошепна тя и си тръгна, опъвайки робата си уж случайно така, че да открие красивите й крака.
Дризт потръпна, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Последното, което Кариса искаше от него, бе да си говорят. Не можеше да отрече, че е привлекателна, с изваяните си черти, гъста коса и изящно тяло. Ала годините, прекарани в злия Мензоберанзан, го бяха научили да вижда отвъд физическата красота и плътското привличане. За него физическото и душевното бяха неразривно свързани. Той беше превъзходен войн, защото се биеше с цялото си сърце — никога не би извадил оръжията си просто заради „удоволствието“ от битката, така, както не можеше да си представи да бъде с някоя жена единствено заради физическата близост.
— По-късно — повтори Кариса и му хвърли последен поглед през добре оформеното си закръглено рамо.
— Когато червеите плъзнат по изгнилото ти тяло — нечуто промълви той, насилвайки се да се усмихне в отговор.
В този миг в съзнанието му изплува образът на Кати-Бри и топлината, която сгря сърцето му, прогони смразяващия хлад, плъзнал по тялото му заради похотливия глад на мрачната надзирателка.
Блингденстоун очарова Кати-Бри, въпреки затруднението, в което бе изпаднала и факта, че свиърфнеблите съвсем не се държаха с нея като с отдавна изгубен скъп приятел. Те взеха оръжията, доспехите, бижутата и дори ботушите й, и я отведоха в града си. Отношението на съпровождащите я гномове не беше грубо, ала не можеше да се нарече и дружелюбно. Те здраво завързаха ръцете над лактите й и я поведоха по тесните каменисти пътеки на строго охраняваните покрайнини на Блингденстоун.
Свиърфнеблите лесно се досетиха за предназначението на диадемата, която бяха свалили от челото й и веднага щом навлязоха във вътрешността на града, побързаха да й я върнат. Кати-Бри неведнъж бе слушала разказите на Дризт за това място, за съвършеното сливане на гномовете със заобикалящата ги среда, ала едва сега осъзна колко прав бе приятелят й. Джуджетата бяха миньори — най-добрите в целите Царства, ала подобно описание бе твърде слабо за свиърфнеблите. Те не просто дълбаеха скалите, те бяха част от тях. Къщите им изглеждаха така естествени, че можеха да бъдат скални отломки, разхвърляни след вулканичен взрив, коридорите им сякаш следваха лъкатушещия път на отдавна пресъхнала река.