— Как го накара да я придружи? — полюбопитства другият съветник, когато двамата се скриха от погледите им.
— Биврип! — отвърна Белвар и потри митрилните си „длани“, при което по тях пробягаха мощни талази от енергия, а във въздуха полетя сноп искри.
Другият гном поклати глава и избухна в тихичък, свиърфнебълски смях.
Горкият Фърбъл!
Дризт с радост се съгласи да придружи група орки от острова обратно до сушата, благодарен за възможността да се отдалечи от все по-настоятелната Кариса. Тя дълго го следи с поглед от брега, а върху лицето й се четяха едновременно недоволство и нетърпеливо очакване, сякаш искаше да каже, че непознатият бе успял да се измъкне, ала само временно.
Когато островът остана далече зад гърба му, скиталецът прогони от ума си всяка мисъл за Кариса. Задачата му (както и много по-страшни опасности от една нахална жена) лежеше пред него, в самия град, а той все още не знаеше откъде да започне. Боеше се, че в крайна сметка всичко ще се сведе до това да се предаде, за да спаси приятелите си от Повърхността.
Мисълта му се върна към Закнафейн, негов баща и приятел, който бе принесен в жертва на злата Лолт, за да изкупи „грешките“ на сина си. Пред очите му изплува образът на Уолфгар, верния другар, когото никога вече нямаше да види, и усети как решимостта му нараства.
Не каза нищо на надзирателите, които очакваха сала с робите на брега. Мрачното му изражение достатъчно красноречиво говореше да го оставят на мира, докато решително се отдалечава от лагера край езерото.
Много скоро крачеше из криволичещите улици на Мензоберанзан. Мина покрай група елфи, които си говореха нещо на един ъгъл; попадна под заинтригуваните погледи на неколцина стражи, застанали на пост край някаква къща и през цялото време не можеше да се отърве от нелепото опасение, че ще го разпознаят. Час по час трябваше да си повтаря, че бе напуснал Мензоберанзан преди повече от тридесет години, през които не само той, но и целият род До’Урден се бяха превърнали в част от миналото на града.
Ала ако наистина беше така, какво тогава търсеше тук, в последното място на този свят, където би искал да бъде?
Дризт съжаляваше, че няма пиуафуи, магическото наметало, което носеха повечето обитатели на Мензоберанзан. Тъмнозеленият му плащ бе твърде плътен за недрата на земята, а и можеше да привлече нечие внимание и да издаде връзката му с Повърхността, това почти митично за мрачните елфи място. Само че друг избор нямаше и той упорито крачеше напред, свел глава под ниско спуснатата си качулка. Още много пъти щеше да обхожда тези лъкатушещи улички, за да си припомни отдавна забравените места. Или поне така вярваше.
Зад близкия завой припламна светлинка, опари очите му и той побърза да се долепи до стената, стиснал дръжката на Сиянието под плаща си.
Насреща му, увлечени в разговор, идваха четирима елфи. Те не му обърнаха никакво внимание, ала когато очите му се приспособиха към светлината, скиталецът не пропусна да забележи герба на дома Баенре върху дрехите им. А единият от тях носеше запалена факла!
По време на странстванията си из Царствата, Дризт бе виждал не едно и две странни неща, ала нищо не му се бе сторило толкова неестествено. Какво става, не спираше да се пита той, без да може да се отърве от усещането, че по някакъв начин, който още не знае, всичко това е свързано с него. Дали Мрачните не се готвеха за поход срещу Повърхността?
Усети как го обзема леден ужас. Бойци на дома Баенре с факли в ръце, очевидно опитвайки се да приспособят очите си към светлината. Не знаеше какво да мисли. Най-добре бе да се върне на Острова на ротите, реши той — онова затънтено място щеше да го подслони не по-зле от всяко скривалище, което би успял да си намери в самия град. Кой знае, може би дори щеше да придума Кариса да му разкаже какво са намислили, та следващото му посещение в Мензоберанзан да не бъде напразно.
Все така скрит под качулката си, скиталецът бавно закрачи към изхода на града. Гнетяха го черни мисли и дори не усети сенките, които тръгнаха подире му.
Малцина в Мензоберанзан забелязваха невидимите съгледвачи на Бреган Д’аерте.
Кати-Бри никога не бе виждала нещо толкова загадъчно и прекрасно, а нежният звезден светлик заливаше сталагмитните кули и издължените сталактити с мек блясък и им придаваше още по-приказен вид. Ръцете на безброй майстори бяха издялали изящни образи върху тях, най-често паяци, ала също така хиляди причудливи форми, свръхестествени и красиви. Искаше й се да бе дошла тук при съвсем различни обстоятелства — какво вълнение и неописуема радост би изпитала, ако беше изследовател, натъкнал се на празния Мензоберанзан, ако можеше да изучи на спокойствие невероятното умение на създателите му и да се опие от прелестта на града им.