Ала не и сега. Възхитата от вълшебството на това място бледнееше пред ужаса, с който то я изпълваше. Двадесет хиляди мрачни елфи кръстосваха улиците му, двадесет хиляди смъртоносни врагове, които биха я убили само заради удоволствието да я видят в агония.
Младата жена тръсна глава, за да прогони пъплещия към сърцето й страх, и стисна медальона с образа на Дризт. В Мензоберанзан може и да имаше двадесет хиляди жестоки елфи, ала тук бе и скъпият й приятел. Подозренията й се потвърдиха миг по-късно, когато магическият предмет внезапно затуптя от прилив на вълшебна топлина.
После отново изстина. Кати-Бри се вгледа на север, към тайните тунели, които Фърбъл бе използвал, за да я доведе дотук. Медальонът продължаваше да леденее в ръката й. Обърна се на запад, към дълбоката пропаст, която зееше там (Хищния процеп, така я наричаха Мрачните) и стръмните стъпала, извеждащи до следващото ниво. После отправи поглед на юг, към най-високата и внушителна част от града, поне доколкото можеше да разбере от сложната, обляна в магическа светлина украса на сградите. Медальонът оставаше все така студен, но когато Кати-Бри насочи взор към сравнително пустите източни райони, по повърхността му пробяга лек топлик.
Дризт бе някъде там, на изток. Младата жена си пое дълбоко дъх, после пак и пак, опитвайки се да събере достатъчно смелост, за да напусне прикритието на тунела. Вдигна ръце — все така абаносовочерни — и поглади елфическите си одежди, добивайки увереност от съвършената маскировка. Искаше й се Гуенивар да е до нея, да тръгнат по уличките на Мензоберанзан заедно, както го бяха сторили в Града на сребърната луна. Не бе сигурна обаче, как Мрачните ще възприемат появата на магическата котка, а последното нещо, от което имаше нужда сега, бе да привлича ненужно внимание върху себе си.
Движеше се бързо и безшумно, леко приведена и със спусната над очите качулка. С едната си ръка здраво стискаше медальона, не само за да не изгуби следата на Дризт, но и защото вълшебният дар на лейди Алустриел й вдъхваше сигурността, от която така отчаяно се нуждаеше в този миг. Опитваше се да не обръща внимание на изпитателните погледи, които многобройните стражи наоколо й хвърляха, и извръщаше очи всеки път, щом насреща се зададеше някой.
Почти беше оставила сталагмитните могили зад гърба си и вече виждаше покритата с мъх земя и гъбената горичка, както и езерото, което се плискаше отвъд тях, когато двамата войници излязоха от сенките и препречиха пътя й, макар и да не посегнаха към оръжията си.
Единият я попита нещо, което тя нямаше как да разбере. Сърцето й се сви, когато забеляза, че стражите не откъсват поглед от очите й. Очите! Ами да, нали и свиърфнеблите й бяха казали, че нямат онзи блясък, който издава надарените с инфрачервено зрение обитатели на Подземния мрак. Мъжът пред нея повтори въпроса си, този път по-настоятелно, после хвърли поглед назад, към езерото зад гърба си.
Кати-Бри подозираше, че двамата са част от патрулиращ отряд и че искат да знаят какво я води в тази част на града. Не разбираше думите им, ала почтителният начин, по който се обръщаха към нея, й припомни разказите на Дризт за обществото на събратята му.
Тя беше жена, те — просто мъже.
Войникът отново зададе въпроса си и Кати-Бри се озъби насреща му. Другарят му посегна към дръжката на меча си, ала младата жена поклати глава и изръмжа още по-заплашително.
Двамата елфи се спогледаха смутено. Доколкото можеха да видят, жената пред тях бе сляпа, или поне не бе надарена с инфрачервено зрение; светлините в града също не бяха достатъчно силни. Нямаше как да е забелязала движенията им, ала въпреки това очевидно го бе сторила.
Без да спира да ръмжи застрашително, Кати-Бри им даде знак да се отдръпнат от пътя й. За нейна изненада (и огромно облекчение) стражите бавно отстъпиха назад и макар да не свалиха изпитателни погледи от нея, никой от двамата не се опита да извади оръжието си.
Младата жена се накани отново да сведе глава и да се скрие под качулката си, ала после се отказа. Това беше Мензоберанзан, град на избухливи мрачни елфи и вечни заговори; място, където всяко късче информация, което притежаваш — или дори се преструваш, че притежаваш — ти помага да оцелееш.