Донигартенскотото езеро вече се виждаше, чуваше се как тихичко мие брега и за миг Дризт се поколеба дали да не скочи — деляха го не повече от четири-пет метра, ала водите тук бяха осеяни с остри скали и той се отказа.
Продължи да тича по издатината, която все още бе открита от дясната му страна и само от време на време минаваше покрай някоя сталагмитна колона. От лявата му страна се извисяваше хълмът и го предпазваше от стрелците… но не и от спотаилите се наблизо врагове, както Дризт разбра, щом достигна следващия завой. Зад него започваше неголяма котловина, а в нея го очакваше поредният неприятел.
Войникът изскочи на пътя му, стиснал меч и остър кортик в ръце.
Единият ятаган отби връхлитащия меч, другият полетя напред и бе пресрещнат от кортика. Скиталецът очакваше точно това и като се възползва от инерцията, го отклони и заби коляно в корема на противника си, после събра ръце и с все сила стовари дръжките на оръжията си върху лицето му. Миг по-късно двата ятагана отново бяха готови да посрещнат меча и кортика, ала на злия елф съвсем не му бе до това. Черната тъма на безсъзнанието се спусна върху него и той бавно рухна на земята.
Дризт го прескочи и продължи напред, като да не бе живо същество, а машина. Най-необузданите му инстинкти се събудиха — вече нямаше войн, който да е в състояние да го спре сам. Първичният ловец, това въплъщение на чиста, свирепа ярост, отново се пробуждаше.
Иззад следващата могила изскочи друг елф. Дризт падна на едно коляно и рязко се обърна, прибягвайки до същата тактика, която бе използвал на прага на гъбената къщурка.
Само че този път неприятелят му беше подготвен — мечът му се спусна надолу, готов да отбие удара.
Точно както ловецът очакваше.
Скиталецът светкавично се изправи и се завъртя така, че високо вдигнатият му крак попадна право под брадичката на нищо неподозиращия войник. Злощастният елф политна назад, напълно замаян от жестокия удар и убеден, че е ударил сетният му час — този демон с пламнали лавандулови очи със сигурност щеше да го убие.
Ловецът дори не го погледна втори път и отново полетя напред… напред към свободата.
Много скоро на пътя му се изпречи поредният неприятел. Едната му ръка бе протегната, навярно тъкмо се прицелваше с миниатюрния си арбалет.
Ала ловецът бе по-бърз. Така му нашепваше инстинктът и наистина не грешеше — Сиянието проблесна във въздуха и пресрещна почти невидимата стреличка.
Миг по-късно Дризт се бе нахвърлил върху злия елф и другаря му, изскочил междувременно иззад един сталагмит. Двамата войници бясно размахваха оръжията си, убедени, че численото им превъзходство е повече от достатъчно.
Те не познаваха ловеца… за разлика от Артемис Ентрери, който наблюдаваше всичко, скрит в близката клисура.
В мрежата
Част четвърта
Според една от религиозните секти във Фаерун, на света има седем гряха, а най-страшният сред тях е гордостта. Винаги съм мислил, че става дума за надменността на кралете, дръзнали да се обявят за богове или поне да убеждават поданиците си, че говорят с небесни пратеници, представяйки се по този начин за богоизбрани.
Ала това е само една от проявите на този най-пагубен от всички грехове. Не е нужно да си крал, за да станеш жертва на прекомерната си гордост. Монтолио ДеБруши, моят наставник като пазител, неведнъж ме е предупреждавал за злините, които тя носи, макар той да говореше за една друга нейна страна:
— Пазителят често е сам — казваше ми мъдрият старец, — ала винаги има верни приятели наблизо. Той познава земите, из които броди, и знае къде може да открие съюзници в случай на нужда.
За Монтолио гордостта бе особен вид слепота, която замъглява разсъдъка, притъпява инстинктите и погубва доверието. Прекалено гордият човек върви по пътя си сам и с пренебрежение отказва всяка помощ.
Едва когато усетих как мрежите на Мензоберанзан се затягат около мен, видях собствената си грешка и разбрах колко самонадеян съм бил. Нима имах толкова високо мнение за себе си, че бях забравил всички онези съюзници, помогнали ми да оцелея досега? Нима, заслепен от скръб по Уолфгар и страх за Кати-Бри, Бруенор и Риджис, дори не бях помислил, че приятелите ми могат да се защитават сами? Злото, което ни сполетя, е по моя вина, повярвах аз и пак аз трябва да го поправя, даже това да не е по силите на сам войн (бил той джудже, елф или човек).