И реших — ще отида в Мензоберанзан, ще открия истината и ще сложа край на заплахата, пък ако ще това да ми струва живота!
Какъв глупак съм бил!
Гордостта ми нашепваше, че аз съм отговорен за смъртта на Уолфгар и пак тя ме убеждаваше, че аз трябва да оправя нещата. Единствено самонадеяността ми попречи да говоря открито с приятеля си, кралят на джуджетата, който можеше да свика войската си и заедно да отблъснем нападението на Мрачните.
Едва там, върху скалната тераса на Острова на ротите, осъзнах, че е дошъл моментът да отговарям за дързостта си; по-късно научих, че и други, скъпи на сърцето ми същества, също ще трябва да плащат за моите грешки.
Колко е мъчително, когато видиш жалката ти самонадеяност да причинява такива страдания и загуби! Гордостта те мами към сияйни върхове… където веят свирепи вихри и да се върви напред е мъчително тежко. Върхове, от които се пада дълго и болезнено.
Глава 18
Просто поражение
Край малкото заливче стоеше Мрачен войн и й даваше знак да се връща обратно. Доколкото Кати-Бри можеше да види, беше сам.
Тя вдигна Таулмарил и опъна тетивата. Среброперата стрела проряза мрака като мълния, заби се в гърдите на смаяния елф и отхвърли тялото му далече назад. Миг по-късно младата жена и Гуенивар скочиха на брега. Стиснала магическия медальон в ръка, Кати-Бри тъкмо се канеше да поведе пантерата надясно, когато тя сама се втурна натам с всички сили, почувствала близостта на любимия си господар.
Момичето се затича след нея, ала я изгуби от поглед почти веднага, когато котката сви зад най-близкото възвишение, а изпод лапите й полетяха огромни парчета мъх и влажен торф.
Кати-Бри бързо я последва. Едва бе достигнала хълма, когато чу вик на уплаха — извърнал глава в обратна посока, там стоеше някакъв елф и следеше с поглед гигантската пантера. В протегнатата си ръка стискаше миниатюрен арбалет и очевидно се прицелваше.
Без да забавя крачка, Кати-Бри опъна тетивата на лъка си. Стрелата проби огромна дупка в скалата, на сантиметри от главата на Мрачния и той рязко се извърна. Чу се слабо изщракване, младата жена трескаво се претърколи встрани и отровната стреличка тупна върху мекия торф, без да я нарани.
Таулмарил пропя отново, ала елфът бързо отскочи и се отърва само с разкъсан плащ. Приклекнал на едно коляно, той отново зареди оръжието си и се прицели.
Кати-Бри го изпревари — среброперата стрела строши миниатюрния арбалет, прониза ръката и се заби дълбоко в гърдите на Мрачния войн.
Беше победила, ала бе изгубила ценно време. Извади медальона, за да се ориентира, и отново се втурна напред.
Яростните атаки на противниците му постепенно отстъпиха място на добре премерени удари, които Дризт парираше с лекота. Често успяваше да пробие защитата им и сега единият от войниците се биеше само с лявата си ръка, притиснал десница до тялото си, мъчейки се да спре шурналата кръв.
Увереността на Дризт бе все така непоклатима. Колко ли войни може да има на острова, зачуди се той, убеден, че ще ги надвие.
Внезапно зад гърба му се разнесе оглушителен рев и той усети как кръвта му се вледенява — какво ли ужасяващо чудовище се бе притекло на помощ на враговете му? Очите на ранения боец се разшириха от ужас и той започна да отстъпва назад, ала това не успокои Дризт кой знае колко. Съюзниците на Мрачните обикновено бяха създания на хаоса, надарени с невероятна и често пъти непредсказуема мощ. Ако неприятелите му наистина бяха призовали някой звяр от друго измерение, то скиталецът със сигурност беше първата му и основна цел.
Раненият елф се впусна в отчаян бяг и Дризт веднага се възползва от случая. Направи крачка встрани и се обърна, за да види срещу какво страховито създание ще трябва да се бие.
Гигантската котка профуча покрай него и се хвърли след бягащия войник. За миг скиталецът предположи, че някой от Мрачните сигурно има статуетка като неговата и с нейна помощ е призовал пантера подобна на Гуенивар, но после се сепна. Та това беше Гуенивар! Знаеше го, сърцето му го нашепваше извън всякакво съмнение — това беше неговата Гуенивар!
Радостното оживление бързо отстъпи място на смущение. Първо реши, че Риджис е призовал Гуенивар в Митрил Хол и я е изпратил след него, ала бързо отхвърли тази възможност — пантерата не можеше да остане в Материалната равнина достатъчно дълго, за да измине разстоянието от джуджешката равнина до Мензоберанзан. Някой трябва да бе донесъл фигурката чак дотук.