— Тя смята, че залавянето на предателя е добре дошло за всички ни — продължи Триел. — И е права, разбира се. Отдавна трябваше да сме принесли изменника До’Урден в жертва на Лолт!
— Но… — недоумяваше Джарлаксъл.
— Но какво ще стане със съюза между първите домове, когато се разчуе, че Дризт е в ръцете ни? — довърши мисълта му тя. — Сложен въпрос, още повече, ако решат, че Лолт няма да иска да подкрепи похода към Повърхността, след като основната му цел вече е постигната.
Джарлаксъл сплете пръсти и дълго не продума. Биваше си я тази жрица — мъдра и опитна, тя познаваше обичаите в града по-добре от всеки друг… освен, разбира се, от престарялата си майка и, може би, от самия него. Ала ето че сега, когато толкова много бе заложено на карта, тя му бе посочила една заплаха, която той не бе забелязал.
Мъчейки се безуспешно да прикрие раздразнението си, Триел рязко се обърна и прекоси стаичката, без дори да забави крачка, когато пристъпи през привидно тънката врата и пое по подобния на развълнувана река проход, започващ отвъд. Най-сетне се озова в същинския коридор и бързо се отдалечи, мъчейки се да не обръща внимание на двамата подсмихващи се стражи, които стояха на пост там.
Миг по-късно Джарлаксъл видя очертанията на топла елфическа ръка да докосват прозирната врата — знак, че жрицата си е отишла. Малкото лостче под писалището изщрака, отвори седем тайни входа, умело скрити по стените и пода, и пропусна неколцина елфи и един човек, Артемис Ентрери.
— Триел е научила, че на острова е имало и друга жена — съобщи Джарлаксъл на своите най-доверени съветници. Идете сред войниците и ако има предател, го открийте.
— Да го убием ли? — нетърпеливо попита един от мъжете — особено зъл, той беше високо ценен от наемника заради уменията, с които разпитваше пленниците.
Джарлаксъл и останалите съветници го изгледаха снизходително. В Бреган Д’аерте не убиваха шпионите, осмелили се да проникнат в редиците им. Вместо това те ставаха жертва на умела и незабележима манипулация — лъжливата информация, която доставяха на тайните си господари, често пъти бе също толкова полезна, колкото и сведенията, получени от истинските шпиони на бандата наемници. А за Бреган Д’аерте всеки доносник, когото Триел беше внедрила в редиците им, можеше да бъде безкрайно ценен.
Опитните съветници нямаха нужда от повече указания и като махна с ръка, Джарлаксъл ги изпрати да изпълнят задачата си.
— Започва да става все по-забавно — отбеляза, когато те си тръгнаха, и погледна палача право в очите. — Въпреки разочарованията.
Последната му забележка хвана Ентрери неподготвен — какво ли се опитваше да му каже наемникът?
— Ти знаеше, че Дризт се е завърнал в Подземния мрак и че е наблизо — обясни елфът. — Всъщност, сигурен съм, че всеки миг го очакваше да пристигне в града.
Ентрери продължаваше да се взира неразбиращо в него.
— Капанът ни бе хитро заложен, а изпълнението — брилянтно — каза той и Джарлаксъл нямаше как да не се съгласи, макар неколцина от войните му да бяха ранени, а четирима — убити; подобни загуби бяха съвсем в реда на нещата, когато бе замесен противник като Дризт До’Урден. — Аз бях този, който победи Дризт и залови Кати-Бри — напомни убиецът.
— Точно там сбърка — изкиска се наемникът.
Ентрери все така недоумяваше.
— Човешката жена, наречена Кати-Бри, се е добрала дотук единствено с помощта на Гуенивар и това — при тези думи Джарлаксъл вдигна магическия сърцевиден медальон. — Тя ги е следвала сляпо през плетеницата от просторни галерии и криволичещи тунели. Сама никога няма да намери пътя, извеждащ навън.
— Е — сухо отбеляза Ентрери, — и бездруго не мисля, че се кани да си тръгва скоро.
— Точно тук сбърка — повтори елфът с широка усмивка и палачът усети, че най-сетне започва да разбира накъде бие. — Само Дризт До’Урден можеше да те изведе от недрата на земята — без повече увъртания продължи наемникът и му подхвърли вълшебния медальон. — Почувствай топлината му, топлината на кръвта, която тупти във вените на Дризт. Когато изстине, ще знаеш, че с него е свършено… както и с последната ти възможност отново да зърнеш слънцето и небето.