Той помълча малко, после смигна лукаво и добави:
— Разбира се, с изключение на един-два кратки мига, когато превземем Митрил Хол.
Ентрери с мъка се удържа да не го удуши с голи ръце. Спря го най-вече увереността, че някое друго лостче сигурно отваря още седем врати, зад които в момента се спотайват най, най-доверените съветници на наемника. Всъщност, само след няколко мига палачът усети, че е по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан — както от забележката му, че никога вече няма да види Повърхността, така и от мисълта, че Дризт До’Урден би могъл да го изведе от Подземния мрак. Потънал в мисли, той бавно се отправи към вратата, несъзнателно стискайки магическия медальон.
— Между другото — подхвърли Джарлаксъл, — споменах ли ти, че домът Хорлбар започна разследване на смъртта на Джерлис? Дори се обърнаха към Бреган Д’аерте — готови са да ни платят пребогато за всяка информация, до която успеем да се доберем. Каква ирония, нали?
Още храна за размисъл, каза си Ентрери, но не се обърна и излезе от стаята.
Доволен от себе си, Джарлаксъл се облегна в стола си — положението ставаше все по-интересно и заплетено. Замисли се за Триел и опасностите, които я тревожеха и които майка й, заслепена от жаждата си за нови завоевания, не забелязваше. Ала онова, което най-силно го вълнуваше, бе приятното усещане, че Кралицата на паяците, тласкана от любовта си към хаоса, го бе поставила в положение, което му даваше възможност да обърне Мензоберанзан с главата надолу.
Матрона Баенре си имаше свои планове, Триел също си бе наумила нещо, а ето че и неговите собствени кроежи постепенно започваха да придобиват все по-ясни очертания — след времената на най-разрушителен хаос той винаги излизаше още по-могъщ отпреди.
Почти в несвяст от лютата болка, Дризт нямаше никаква представа колко е продължило мъчението този път. А Вендес наистина си разбираше от работата, безпогрешно откриваше най-слабото място в безпомощната си жертва и се вкопчваше в него, удряше и дереше, смъкваше кожата и късаше живо месо със зловещите си инструменти, като нито за миг не позволяваше на безсъзнанието да спусне черния си покров отгоре му и да го спаси от раздиращата болка.
Най-сетне жестоката инквизиторка си тръгна и Дризт се свлече на земята, без дори да усети, че тежките окови се впиват в китките му и ги разраняват до кръв. Единственото, за което копнееше в този миг, бе да избяга — от това ужасно място, от смазаното си тяло, от целия свят. Не мислеше нито за Повърхността, нито за Митрил Хол, нито за приятелите си. Все още помнеше, че е видял Гуенивар на острова, ала нямаше сили дори да се зачуди какво може да означава това.
Беше победен! За първи път в живота си Дризт се запита дали смъртта не е за предпочитане пред живота.
Неочаквано, някой го сграбчи за косата и грубо повдигна главата му. Опита се да отвори подпухналите си, замъглени от болката очи — боеше се, че злата Вендес се връща, ала чу мъжки гласове и се поуспокои.
Непознатите поднесоха манерка към устните му и рязко дръпнаха главата му настрани така, че течността се стече направо в гърлото му. Инстинктивно, уплашен, че се опитват да го отровят, или да прекършат волята му с някоя от пъклените си отвари, той немощно се опита да им попречи. Успя да изплюе част от течността, ала получи жесток удар, от който главата му отхвръкна назад, а в гърлото му се изсипа още от парливото вещество.
По тялото му плъзна изпепеляващ огън, имаше чувството, че вътрешностите му горят. Убеден, че е настъпил сетният му час, скиталецът яростно се задърпа, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на оковите. Не успя и се свлече на пода, напълно омаломощен, ала решен да умре с достойнство.
Вместо това, пламъците, които бушуваха в тялото му, бързо започнаха да гаснат и постепенно отзвучаха, оставяйки след себе си приятно, успокояващо туптене. Силите му се възвърнаха, мъглата пред очите му се вдигна.
Пред него стояха братята Баенре.
— Дризт До’Урден — проговори Дантраг. — Дълги години чакам да се срещна с теб.
Дризт не отвърна нищо.
— Знаеш ли кой съм аз? Чувал ли си за мен? — настояваше синът на Баенре.