Джарлаксъл беше същият, мислеше младата жена, или поне така се надяваше. Ако наемникът наистина я харесваше, той сигурно щеше да се опита да я ухажва, да я спечели с добро, поне в началото.
— А и храбростта ти е извън всякакво съмнение — продължи Джарлаксъл, а думите на Общия език се лееха от устата му със стряскаща лекота. — Да дойдеш в Мензоберанзан по собствена воля! — Той поклати глава невярващо и кимна към Ентрери, единствения свидетел на разговора му с Кати-Бри. — Дори Артемис Ентрери трябваше да бъде придуман да слезе тук и несъмнено би си тръгнал начаса, стига да знаеше пътя.
Наемникът помълча малко и нехайно отбеляза:
— Е да, земните недра наистина не са място за обитателите на Повърхността.
После, сякаш за да подсили ефекта от думите си, той посегна към Кати-Бри и свали диадемата на лейди Алустриел от челото й. Погълна я мрак, по-непрогледен и от нощите в най-дълбоките мини на Бруенор, и тя трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изпадне в паника.
Джарлаксъл беше пред нея, знаеше го, усещаше го, чувстваше топлия му дъх, ала не виждаше нищо, освен двете червени точици на очите му. Малко подалече проблясваха още две подобни светлинки, очите на Ентрери. Как ли той, един човек, се бе сдобил с инфрачервено зрение, запита се младата жена.
Де да можеше и тя да го притежава! Тъмнината все така я обгръщаше в черната си прегръдка и я задушаваше. Кожата й настръхна, готова да долови и най-малкото раздвижване на въздуха, сетивата й се изостриха до краен предел.
Обзе я отчаяно желание да закрещи, ала не искаше да достави това удоволствие на неприятелите си.
Джарлаксъл каза нещо, което тя не разбра, и начаса мека, синкава светлина обля стаичката.
— Докато си тук, ще виждаш — заговори и наемникът на Общия език. — Ала там, отвъд вратата, те очаква само мрак.
И сякаш, за да я подразни още повече, той разлюля диадемата на лейди Алустриел пред очите й за миг, после отново я скри в джоба си.
— Прости ми — прошепна меко и Кати-Бри едва не подскочи от изненада. — Не искам да те измъчвам, а само да се погрижа за собствената си сигурност. Матрона Баенре би дала всичко, за да се добере до теб… и има защо — прекрасно знае, че с твоя помощ много по-лесно ще прекърши желязната воля на Дризт До’Урден.
Кати-Бри дори не се опита да скрие вълнението и надеждата, които я обзеха при новината, че приятелят й е жив.
— Ама разбира се, че не са го убили — възкликна наемникът, обръщайки се колкото към нея, толкова и към Ентрери. — Дризт До’Урден е прекалено важен пленник, безценен източник на информация, както казвате вие на Повърхността.
— Но ще го убият — подхвърли Ентрери… гневно, както Кати-Бри не пропусна да забележи.
— Е да, все някога ще го сторят — съгласи се Джарлаксъл и се изсмя развеселено. — Ала дотогава и двамата отдавна ще сте умрели от старост, както и вашите деца. Освен ако не са полуелфи, разбира се — добави той и смигна закачливо на младата жена.
Кати-Бри едва се сдържа да не му цапне един.
— Наистина е жалко, че събитията се развиха по този начин — продължи наемникът. — Така ми се искаше да си поприказвам с прословутия Дризт До’Урден, преди Баенре да са го докопали. Ако онази паякова маска все още бе у мен, щях да се прокрадна в двора им още тази вечер, по време на великолепния ритуал, който са запланували, и да си поговоря с него. Е, в началото на церемонията, разбира се, в случай, че матрона Баенре реши да извърши жертвоприношението точно днес. Но какво да се прави… — въздъхна той и като погали гъстите къдрици на Кати-Бри за последен път, се отправи към вратата.
— Не че бих могъл да отида, дори да имах маската — обясни той на Ентрери. — Зает съм — матрона Хорлбар ме очаква, за да обсъдим цената на едно разследване.
Палачът само се усмихна в отговор на многозначителната, хаплива забележка и се накани да го последва, ала внезапно спря и се обърна към Кати-Бри.
— Всъщност, мисля да поостана и да си поговоря с нея — рече той.
— Както искаш — сви рамене Джарлаксъл. — Само не я наранявай. Или ако все пак го сториш — допълни и отново се изсмя, — гледай да не загрозиш красивото й лице.