За миг усети прилив на надежда — може би са останали в колата! После още докато ставаше, за да провери, си спомни как, когато стигна вкъщи в понеделник, беше преместил куфарчето си в ръката, с която ги държеше. Беше го направил, за да може да извади ключа от десния джоб на сакото си. Изобщо не ги беше оставил в колата.
„И така, какво направи, когато влезе?“
Видя се как отключва вратата на кухнята, влиза през нея, оставя куфарчето си на един кухненски стол, обръща се с книгите в ръка…
— О, не — промърмори Сам. Изведнъж лошото му предчувствие се върна.
На плота до малката кухненска печка имаше картонен кашон със средна големина — от тези за напитки. Стоеше там вече от две години. Хората понякога опаковат в такива кашони вещите си, когато се местят, но кашоните стават отлично и за съхраняване на всякакви неща. Сам използваше този до печката, за да слага в него вестници. Всеки ден, след като свършваше с четенето на вестника си, го слагаше вътре — само преди малко беше хвърлил там днешния вестник. И горе-долу веднъж месечно…
— Мръсния Дейв! — промърмори Сам.
Стана от бюрото си и се втурна в кухнята.
4.
Кашонът с отпечатаното отстрани човече с монокъл на „Джони Уокър“ беше почти празен. Сам разрови тънката купчина вестници, въпреки че знаеше, че няма да намери нищо, но я разрови по начина, по който го правят хората, които са толкова отчаяни, та почти вярват, че когато искаш нещо много силно, то може да стане. Намери съботния „Газет“ — този, който беше хвърлил съвсем скоро — и петъчния брой. Нито между тях, нито под тях, разбира се, имаше книги. Сам остана така за миг с глава, пълна с черни мисли, после отиде до телефона да се обади на Мери Васър, която почистваше къщата му всеки четвъртък следобед.
— Ало? — обади се слабо разтревожен глас.
— Здрасти, Мери. Обажда се Сам Пийбълс.
— Сам? — Тревогата й се задълбочи. — Нещо лошо ли има?
„Да! В понеделник следобед онази кучка, която работи в местната библиотека, ще ме хване. Вероятно с двоен нелсън и с много дълги нокти.“
Но, разбира се, не можеше да каже нищо подобно, особено на Мери — тя беше от онези нещастни женски същества, които бяха родени под лоша звезда и живееха в собствен тъмен облак от съдбоносни предчувствия. Тези Мери Васър, живеещи по света, вярваха, че съществуват огромен брой черни сейфове, висящи на третия етаж на прекъсващи се въжета над огромен брой тротоари, които очакват съдбата да доведе обречените точно под тях. Ако не сейф, то пиян шофьор; ако не пиян шофьор, то приливна вълна (в Айова? Да, в Айова) — ако не приливна вълна, то метеор. Мери Васър беше от онези измъчени хора, които, когато им се обадиш по телефона, винаги искат да разберат дали няма нещо лошо.
— Нищо — каза Сам. — Абсолютно нищо лошо. Просто се чудех дали си виждала Дейв в четвъртък. — Въпросът беше почти формален — така или иначе вестниците ги нямаше, а Мръсния Дейв беше единственият събирач на вестници в Джънкшън сити.
— Да — потвърди Мери. Сърдечното потвърждение на Сам, че няма нищо лошо, я беше уплашило още повече. Сега в гласа й вибрираше скрит ужас. — Той дойде да вземе вестниците. Не трябваше ли да го пускам? Нали идва от години и си помислих…
— Няма нищо — каза Сам и се захили като идиот. — Видях, че ги няма, и си помислих да проверя дали…
— Досега не си проверявал — гласът й секна. — Наред ли е той? Нещо с Дейв ли се е случило?
— Не — каза Сам. — Искам да кажа, не знам. Просто… — После се сети и изкрещя като ненормален: — Купоните! Забравих да изрежа купоните от четвъртък, та затова…
— О! — каза тя. — Можеш да вземеш моите, ако искаш.
— Не, не бих могъл да направя то…
— Ще ги донеса следващия четвъртък — прекъсна го тя. — Имам ги с хиляди. — „Толкова много, че никога не бих могла да ги употребя — всъщност това искаше да му каже. — Все пак някъде съществува сейф, който очаква да мина под него, някакво дърво очаква да бъде повалено от буря и да ме премаже или в някакъв мотел в Северна Дакота някакъв сешоар очаква да падне от рафта във ваната. Животът ми ми е даден на заем, така че за какво са ми пачка вестникарски купони?“
— Добре — каза Сам. — Ще бъде чудесно. Благодаря, Мери, ти си голямо сладурче.
— Сигурен ли си, че нищо друго не се е случило?
— Абсолютно нищо — отговори Сам по-сърдечно от всякога. Гласът му звучеше като на луд подофицер, който командва малкото си останали войници да тръгнат във фронтална атака срещу бронирано картечно гнездо. — „Давайте, момчета, онези сигурно са заспали!“
— Добре — каза Мери със съмнение и Сам най-сетне успя да се отърве.