— Знам — каза Сам. Замълча за малко, после попита: — Ходиш ли в АА? Ако не искаш да отговориш, не отговаряй. Знам, че всъщност не ми влиза в работата.
— Ходя — каза Дейв, — но е трудно, господин Пийбълс. Нямат толкова много хапчета за черен дроб, че да ме задържат. Издържам месец, понякога два, а веднъж не пих почти цяла година. Но е трудно. — Той поклати глава. — Някои хора не могат да се справят със задачите, както казват. Аз сигурно съм един от тях. Но продължавам да опитвам.
Очите на Сам се върнаха отново върху жената с подноса с пиле. Картината беше прекалено подробна, за да бъде карикатура или скица, но не беше и живопис. Беше ясно, че Мръсния Дейв я е направил набързо, но беше постигнал добротата на очите и леката насмешка в устата — като последен лъч в края на деня. А най-странното нещо беше, че жената изглеждаше позната на Сам.
— Това истинска личност ли е? — попита той Дейв.
Устата на Дейв се разтегна в усмивка.
— Това е Сара. Тя е чудесно момиче, господин Пийбълс. Ако не беше тя, това място щяха да са го затворили още преди пет години. Тя намира хора, които дават пари точно тогава, когато изглежда, че данъците са прекалено високи или че няма да можем да оправим къщата достатъчно, за да задоволим инспекторите по жилищата, когато дойдат. Тя нарича хората, които дават пари, ангели, но ангелът е самата тя. Нарекли сме къщата така заради Сара. Разбира се, когато Томи Сейнт Джон правеше табелата, написа част от нея погрешно, но имаше добри намерения. — Мръсния Дейв млъкна за момент и погледна плаката си. Без да вдига поглед, той добави: — Томи сега е мъртъв, разбира се. Умря тази зима. Черният му дроб фалира.
— О! — каза Сам и добави неловко. — Съжалявам.
— Не съжалявайте. Така му е по-добре.
— Кльопачка — възкликна Луки и стана. — Кльопачка! Няма ли малко проклета кльопачка! — Той поднесе плаката си на Дейв. Под оранжевите драсканици беше нарисувал чудовищна жена, чиито крака завършваха с перки на акула, които трябваше да представляват обувки. На едната й ръка беше закрепен безформен поднос, който като че ли беше отрупан със сини змии. С другата си ръка жената държеше някакъв цилиндричен кафяв предмет.
Дейв взе плаката от Луки и го разгледа.
— Това е добро, Луки.
Устните на Луки се разтегнаха в лъчезарна усмивка. Той посочи към кафявото нещо.
— Виж, Дейв! Тя носи проклетия локум!
— Разбира се. Много хубаво. Влез вътре и включи телевизора, ако искаш. Сега ще започне „Звездна писта“. Ти как си, Долф?
— Рисувам по-добре, когато съм накиснат — каза Рудолф и подаде плаката си на Дейв. На него беше нарисувана гигантска пилешка кълка с много мъже и жени, които стояха около нея и я гледаха. — Това е направено като фантазия — каза Рудолф на Сам. Говореше малко злобно.
— Харесва ми — каза Сам.
Истина беше. Плакатът на Рудолф му напомняше на карикатура в „Ню Йоркър“ — от онези, които понякога не се разбират, защото са твърде сюрреалистични.
— Добре. — Рудолф го разгледа внимателно. — Значи нямате четвърт долар?
— Не — каза Сам. Рудолф кимна.
— От една страна, това е добре — каза той. — Но, от друга страна, е страшно скапано. — Той влезе вътре след Луки и след малко през отворената врата се чу музиката на „Звездна писта“. Уилям Шатнър казваше на алкохолиците и на останките от „Улица Ангъл“, че мисията им е храбро да отидат там, където не е стъпвал човешки крак. Сам предположи, че няколко членове на компанията вече бяха вътре.
— На вечерите не идват много хора освен нашите момчета и някой от АА от града — каза Дейв, — но така поне имаме какво да правим. Луки вече доста трудно говори, освен когато рисува.
— Ти си ужасно добър — му каза Сам. — Наистина, Дейв. — Защо не… — Той спря.
— Защо не какво, господин Пийбълс? — вежливо попита Дейв. — Защо не използвам дясната си ръка, за да припечеля нещо? По същата причина, поради която нямам редовна работа. Докато бях зает да правя други неща, стана вече много късно.
Сам не можа да отвърне нищо.
— Все пак имам представа от тази работа. Знаете ли, че съм посещавал училището „Лоримар“ в Демойнс с пълна стипендия? Най-доброто художествено училище на Средния запад. Изхвърчах още в първия семестър. За пиене. Няма значение. Искате ли да влезете и да изпиете чаша кафе, господин Пийбълс? Да почакате малко? Може да се запознаете със Сара.
— Не, по-добре да се връщам. Имам да изпълнявам една поръчка.
Наистина имаше.
— Добре. Сигурен ли сте, че не ми се сърдите?
— Ни най-малко.
Дейв стана.
— В такъв случай аз трябва да вляза за малко — каза той. — Беше хубав ден, но вече става хладно. Пожелавам ви приятна вечер, господин Пийбълс.