Това беше Наоми Хигинс.
2.
На стъпалата се размина с двама ученици в униформа и хвана вратата, преди да се затвори напълно. Влезе във фоайето. Първото нещо, което го порази, беше звукът. В читалнята зад мраморните стъпала в никакъв случай не беше шумно, но това не беше и дълбоката яма от тишина, която го беше посрещнала в петък на обяд преди седмица.
„Е, сега е събота вечер — помисли си той. — Децата са свободни и може би учат за контролните си.“
Но щеше ли Арделия Лорц да търпи, такова бърборене, макар и приглушено? Ако се съдеше по шума, отговорът беше „да“, но това в никакъв случай не отговаряше на характера й. Второто нещо се отнасяше до единственото предупреждение за тишина, което беше поставено на триножника.
ТИШИНА!
беше изчезнало. На негово място имаше портрет на Томас Джеферсън. Под него беше написан цитат:
„Не мога да живея без книгите.“
Томас Джеферсън (в писмо до Джон Адамс)
10 юни, 1815 г.
Сам го разгледа за момент и си помисли, че това променя целия аромат в устата на човек, решил да влезе в библиотеката.
ТИШИНА!
предизвикваше чувства на тревога и неудобство (ами ако на човек му куркаше коремът или изведнъж му се бяха събрали газове, чието излизане изглеждаше неизбежно и невинаги безшумно?). Обратно,
„Не мога да живея без книгите“
предизвикваше чувства на задоволство и предвкусване — караше човек да се чувства така, както се чувстват гладните мъже и жени, когато храната най-сетне е пристигнала.
Като се чудеше как такова малко нещо може да предизвика такава съществена разлика, Сам влезе в библиотеката… и замръзна на място.
3.
В главната зала беше много по-светло, отколкото при първото му посещение, но това беше само една от промените. Стълбите, които стигаха до най-горните рафтове, ги нямаше. Нямаше нужда от тях, защото сега таванът беше на височина два и половина — три метра, а не на десет — единайсет. Ако искаш да си вземеш книга от горните рафтове, трябваше просто да придърпаш едно от пръснатите наоколо столчета. Списанията бяха поставени в подканящо ветрило на една широка маса до бюрото за взимане на книги. Дъбовата стойка, на която бяха висели като кожи на убити животни, я нямаше. Нямаше го и надписа
Рафтът за новите романи си беше там, но табелата „ЗАЕМАНЕ ЗА СЕДЕМ ДНИ“ беше заменена с табела, на която пишеше: „ПРОЧЕТЕТЕ НЯКОЙ БЕСТСЕЛЪР ПРОСТО ЗА УДОВОЛСТВИЕ!“
Хората — повечето от тях млади — идваха и си отиваха, говореха тихо. Някой се хилеше. Леки, неосъзнавани звуци.
Сам погледна към тавана и отчаяно се опита да разбере какво, по дяволите, беше станало тук. Наклонените прозорци на покрива ги нямаше. Най-горната част на помещението беше скрита зад съвременен висящ таван. Старомодните висящи глобуси бяха заменени от панелно флуоресцентно осветление, вградено в новия таван.
Една жена, която отиваше към главното бюро с няколко криминални романа в ръка, проследи погледа му към тавана, не видя там нищо необикновено и го погледна любопитно. Едно от момчетата, което седеше зад дълго бюро отдясно на масата със списанията, смушка с лакът другарчетата си и посочи към Сам. Друго се удари по челото и всички захихикаха.
Сам не забеляза нито погледите, нито хихикането. Не съзнаваше, че просто е застанал на входа на главната читалня и зяпа към тавана с отворена уста. Опитваше се да побере в ума си тази огромна промяна.
„Е, поставили са висящ таван след последния път, когато си бил тук. И какво от това? Вероятно така се пести отопление.“
Да, но библиотекарката Лорц не беше казала нищо за промени.
Не — защо трябваше да му казва каквото и да било? Сам едва ли можеше да се нарече редовен посетител на библиотеката, нали?
„Все пак трябва да е била разстроена. Стори ми се, че е ужасно консервативна. Това не би й харесало. Ни най-малко.“
Това беше вярно, но имаше и нещо друго — нещо още по-смущаващо. Поставянето на висящ таван беше голяма реконструкция. Сам не разбираше как би могло да бъде извършено само за една седмица. А високите рафтове и всички книги, които бяха по тях? Къде бяха отишли рафтовете? Къде бяха отишли книгите!
Сега и други хора гледаха към Сам — даже една от библиотекарките го гледаше от другата страна на бюрото за оборотни книги. Повечето от живите, приглушени приказки в голямото помещение бяха замрели.